пред бялото покритие на собствената си разтеглена дреха

захващаща се за всеки чужд ръб и всяка подробност

върху голямата черна дъска на света, търся в лицата на минувачите

всички тези лица ме ограбват с наблъсканото си звучене

искам да спра да се вглеждам за момент

заради слабостта

но няма да и принасям дарове

центрофуга от пристъпи на желание

не мога да отговоря на никого

крещите ми малки мрежести тела

през които се приплъзвам

трябва да спра да се разхождам около камъка

под който оставих една тетрадка

вардя правилното си дишане

а се опитвам да го нарека освобождаване

разговарям със своите фигури изляти върху сцената

поставям там косата си като пътека

от себе си до завесата

посаждам я

тя ще порастне ще залее като вълна празните столове в преддверието

едно момче ме очаква там

съвсем случайно ще се оплете в нея

и ще я изпие

този път няма да се спирам

не искам да съм прикачена към нечия тъга по края

и зная несъответствието между двата си отвора

през дупката на ръката ми където поставям определенията

приютявам като в пещера

егоцентрично

жалко

малко като жабешка кожа

аз съм прекалено неясна

колкото и да е глупаво това съобщение

закачено като бележка с тиксо пред врата на лекар

за мен няма рецепта в този свят на общуване

където съм принудена да искам съвършенството,

без което се скъсвам като хартиен самолет

захвърлен в края на някоя локва

говоря за себе си

отново

но за пръв път от седмици

като колона се издигам над земята и поникват ми пера по ръбовете

разцъфва в мен някое бляскаво око усмихващо се