припомняне

забравила полетата на жътвата под блесналите линии на парещата луна
искаш да отваряш ослепели очи
търкаш се в онази стена, за да те погали
какво е пределната искреност?
намирам я в сиренето отекло на слънце
но където и да се укрива кислорода
ще похитя врага му - в двете стени на косъм се окрива

за усилието е нужна лицемерната нишка на конеца
а блудкавата месеста каща вече беше наводнена
всички се удавиха в крясъци
и какво да прави дървото осъдено на оцеляване
листата му са като кръпки през зимата
и зъзнат от тънката си тежест
поне да имаше сняг в тази пустош на отсъстващи
разговорите тогава спокойно на възел завързваш
и чакаш да се случи чудото
докато се оттичаш по земята
..........
но дъга между пустите пръсти оплетох
загубите в очите наистина проличават
но няма да им измислям отношения
аз съществувам другаде
това тук са следите
но оцелявам заради белезите,
които да врежа в дишащите въглени
на отминал огън
ръцете си да вградя, за да оплета шала
иначе кой би се замислял
иначе кой би намерил празната си почва
това вече не е тесто натоварено с определяне,
а само слюнка отделяща се от думите
като сълза
за да напои
да се притисне
до плътта на мастило от цветя
под изтръпналата безчувствена кожа отронваща се
когато мидите
отпиват сироп от месото си