"Съвременната поезия е регресивна семиологическа система. Докато митът цели някакво свръхзначение чрез разширяването на първата система, поезията, напротив, се стреми да се върне към подзначение, към предсемиологическо състояние на езика: накратко казано, тя се опитва да трансформира по обратен път знака в смисъл. Нейният идиал – който има характер на стремеж – би бил да достигне не до смисъла на думите, а до смисъла на самите неща.Това е причината тя да нарушава езика, да увеличава колкото се може повече абстрактността на понятието и произволността н а знака, като разтегля до границата на възможносто връзката между означаващо и означаемо с целия му потенциал с надеждата най-сетне да достигне до своеобразно трансцедентно качество на нещата, до естествения им (а не човешки) смисъл. Оттук и есенциалистките амбиции на поезията, убеждението че тя единствено улавя самото нещо , и то именно дотолкова, доколкото се изживява като антиезик. Всъщност от всички потребители на словото поетите са най-малко формалисти, тъй като единствени те смятат, че смисълът на думите е само форма, и понеже са реалисти, те не могат да се задоволят с това. Ето защо нашата съвременна поезия се утвърждава постоянно като убийство на езика, като своеобразен пространствен, осезаем аналог на мълчанието...
Но и тук, както и при математическия език, именно самата съпротива на поезията я превръща в идеална плячка за мита: митът улавя видимото безредие на знаците - поетическа фасада на един същностен ред - и тго превръща в празно означаващо, което ще му послужи да означи поетичността."
Р.Б.