монолог

Старанието се препъва по стъпалата
и театрално пада на ледения под:
аз съм сам
и моите братя са рибешки кости
кълве от ръката ми последно зърно
олющен петел
обявил утрото за отклонение
стоманени стомни
пълни с изпита вода
се надигат над мене
крещя от невзрачност
на своята пустота
ограбен от тънкия гребен
на тази вълна
в пустошта на едно
песъчливо съмнение
тялото ми е скъсана мрежа
през нея комарите възвестяват зимата
отиват си
в сърцето на снега
забиват тела да смучат кръв
като иглички бор
затворени в шепа
паяжините се строят със мисъл
дълбока колкото бездомна делва
и щом се хвърлиш ти на дъното и
след себе си повличаш цяло сборище
от призраци
но къде е златната везна
понесла се на раменете на звездите
обърнала навън хастара си
и затоплила със кръв олтара си
къде е слънцето изригнало
от пустинята завърнало се
и потънало в на планините
пазвите
когато времето е спряло
на изворите ледената капка
в мълчание отпусната
лекува язвите
с бедумен вятър
как да кажеш там
“това е пътя
аз съм горе”
как да паднеш
по очи
и да продумаш
“аз съм долу
под земята
бързо с мен дълбайте
тая пропаст”
и петната по стената
се простират надалечко
и по стъпалата само
леко се изкачва
твойта гордост
като болест
бавно тъпче в тебе
твоите подбуди
и събуждаш се
по-жаден
и по разумен
със пресъхнал
поглед