надолу нагоре по стълбите

2012-01-22T13:31:00.000+01:00

Един пастир на суетата

така откъсната стоя понякога
с препарирани ръце
с износена мисъл
с бродирани думи изящно
втъкани във глухия свят

всяка мисъл - чужда
напоена със тежкия бром
на заспалите птици
бавно застинала магма

в тая тъга се потъва
може да се диша
и да се умира

а на дъното някой
да гледа

2012-01-12T16:08:00.000+01:00

лъвските лъчи на падащото
в низината
слънце
многолистно са протегнали
презрели краища

и ето че
денят ще се разчупва

всред
дълбоката утроба
обитавана от старци
тишината се вселява

окото се притваря и се слепва
между клепките на младата си
вечност

очакването е безкрайно

2011-12-17T23:28:00.001+01:00

в цялата тая
препичаща се на слънце
лудост
ние
жужим
до кости

2011-11-21T00:11:00.000+01:00

неочаквани гости –
нечии емоции
шепи пълни с пеперуди
отново тропате
на входната врата
със тая мимолетна сила

едри капки дъжд
как се озовахте тук
скоро ли ще тръгвате
и какво ще вземете със себе си

та тук е пустинята
на цветята
едно безредно място
и всяко отражение
е тих мираж
на който се кланят
монасите

тук божествата са временни
дълбоки изкопи
дето се скриват във пясъка
щом им обърнеш гръб

кое остава
щом ветровете утихват
глуха липса или вечност?

2011-11-19T18:49:00.002+01:00

Доколкото обаче субектът е художник, той вече е освободен от индивидуалната си воля и е станал сякаш медиум, чрез който единият действително съществуващ субект празнува избавлението си в илюзията. Защото за наш срам и наша възхвала трябва преди всичко да ни е ясно, че цялата художествена комедия съвсем не се представя за нас, за да станем по- добри и да се образоваме, че ние не сме същинските творци на този свят на изкуството, но имаме право да предполагаме, че за истинският му създател ние сме образи и художествени проекции и че най- висшето ни достойнство е в значението на художествени произведения - защото битието и светът имат во веки оправдание единствено като естетически феномен. А ние, разбира се, осъзнаваме това наше значение толкова малко, колкото и нарисуваните върху платното бойци осъзнават значението на изобразената върху него битка. Така всичките ни познания за изкуството са в основата си напълно илюзорни, защото като знаещи ние не сме едно цяло и идентични с онова същество, което единствен творец и зрител на художествената комедия - създава и намира в нея вечно наслаждение. Само ако се слее с онзи прахудожник на света и по време на творческият акт, геният ще узнае нещо за вечната същност на изкуството. В това си състояние той прилича учудващо на онзи страшен образ от приказката, който може да извръща очи и сам да се гледа. Сега той е същевременно субект и обект, поет, актьор и зрител.

2011-10-09T23:22:00.000+02:00

вирея в себе си
във вир затисната
подтиквам истини
да бъдат

косите реша си
с походка рошава
и сянката си гледам
слънчева

когато тръгвам
в морна привечер
за тебе зрея
в май покълваща

2011-10-09T23:21:00.001+02:00

едри картини
като стършели на зазоряване
очакват бялото внимание
на босите девойки
в една страна на преходи
където ходенето е свещено
и смъртниците връщат се
с молци под кожата
да приберат листата паднали
във малката кутия

вятърни мелници с оголен нерв
с изящни нокти
с бели лица като камък
отмерват на хълма
оставащото време

2011-10-08T09:11:00.001+02:00

колко време
е горяла
цяла нощ
не е ли мамила
със спуснати клепачи
и умелата ръка вплетена в косите
като кука
не е ли търсила широки пътища
където всеки камък вече поотделно е отречен
и опасностите са изложени на показ - в клетки
не е ли вървяла прекалено бързо
не е ли оглеждала за отражения
там където плачещите какавиди
търсят прошка
колко пъти е умирала на пътя
доброволно
и умеела ли е да носи тихичко на гръб студа
когато слънцето е заслепявало окото и
колко време
колко често
с дива чест или във честност

2011-10-01T14:13:00.001+02:00

Райнер Мария Рилке

НА МУЗИКАТА

Музика: дихание на статуите. Може би:
Мълчание на образите. Ти, език, където езикът
свършва. Ти, време,
изправено отвесно по посока на умиращи сърца.

Чувства към кого? О, ти, превръщане
на чувствата в какво? -: в усетен от слуха пейзаж.
Ти, чужденката: музика. Надраснало ни
пространство на сърцето. Най-съкровеното наше,
което надхвърля ни и ни изтласква, -
свята разлъка:
понеже същността ни обгражда
като най-обиграна далечност, различна
страна на въздуха:
чист,
безкраен, вече
необитаем.

1918

2011-09-19T23:12:00.001+02:00

да те задържа в дланите си
по китките
по глезените
да задържа аромата ти
и да го пръсна навсякъде
да те превърна в клепача си
и да те забравя после
за да те срещна отново
една сутрин
в едно чисто
невинно
невъзможно

2011-09-19T23:11:00.001+02:00

оградата на славата
изкъртена крещи
потомка на крале
обрулена
окичена със везаната
дреха на плашилото
кълват я днес
свещените ята
застинали
в свирепо почитание

отчаяние безгласно
липсата се кланя
на самата себе си
красотата днес е уличена
любовта е мнима
щом показва се
на тъмно трябва тя да оцелява
и да запее нова песен
кървава или пречистена

2011-08-29T11:51:00.002+02:00

цяла плеяда звезди
непознати
са се свили и чезнат
неусещани от никого
трептят времената отминали
разпокъсани
няма кой да ги гледа
с бялата длан на всевиждащ

ако отвътре е пустош
всички пътеки си приличат
като изкуствен плод
дето даже не скрива лика си
във тайнство

тиха флейта призовава
към загубена съдбовност
но кой ще нарисува свят
превърнат на призрак
за него нехае окото
претрупано с мед
и не може да се отвори
от сладост
избуяли сънища
са обрасли в долината на зениците
и в нишката на деня
заплитат се спластени страхове
а саловете се спасяват
огънали телата си
в искряща
нищета

2011-06-16T09:26:00.004+02:00

пред нас

светът е по- мек сега
насреща си
и допирът ти леко драска
тихо е в дома -
търсим си пролуки
в гладкото безпътно
настояще
затоплен камък
дето винаги е тук
и ни очаква

а в клепките ми се е втъкнал
къшей свобода
и той се вижда щом се гледаме
едно безплътно безграничие
което тлее в падането
помежду ни
научи ме как да пазя
липсата на дъно
и ще бъда твоя

иначе ще се оттичаме
в приюта
на уверените
а как ме тегли все натам...
сляп вековен сън
във който всеки
има място

2011-05-26T13:28:00.001+02:00

бляскавите кожи на думите
в устата на онези дето вярват
едно до друго – памет и жарава
и разкази с отворен край

та вярата е жива в бледите ни знания
и всеки разговор е клетка с топъл хляб
и пазене на равновесие

високо е в подземните ни ровове
там се палят северни огньове
и ехтят сълзите в корените

сънищата пазят пепел
по крилете на мълчанието
...
има чувства
В бог

2011-05-23T15:03:00.001+02:00

страх

безцветно надупчено плато
безтегловност на пружини
и очни ябълки проядени от
мъртви граници
всеки рее се удобно
в своето легло - пашкул
и опипва с леко безпокойство
същината на лицето си

2011-05-22T21:07:00.002+02:00

откривалище на смелост

да се изправиш пред бездната на вълчия смях
носейки под дрехите си
мед от сенчестите гробове

защо смъртта да плаши призрака,
от който ще събираш паяжина за наметало
посинялото небе е все така безкрайно чисто

2011-05-19T14:06:00.000+02:00

накъде
тялото ми е памет и извор
и всяка твар е настояща
гадаем по резките на дърветата
и сме огледала разкъсани
в процепите се привиждат статуи
а равнината е оголена
повърхност
без ръце и без излишни украшения
как се свързва пътна връв със неподвижност?

2011-05-01T21:53:00.000+02:00

венчавай се със другото,
свързвай грубовати възли
по недоносената издълбана плът
на оня изгладнял
притихнал
свят
на бледи ангели
живеенето е несъвършено

2011-05-01T21:51:00.002+02:00

СЪВРЕМЕННО

никой не вярва
в покълването
всеки се топли със слама
и камъни
та всеки гроб е крепост

цялата земя с разтворен череп
чака да и посадят очи
бездетната земя нас чака
приготвила дълбоките си черни дупки
в които да засеем ноктите си
(зъбите си , плещите си) и отгоре да положиме
глави - набодени на слънчевия лъч
милващ земната кора от изток

по ръба на луната играят стада слонове
лъчите на прояденото човекопреливане
нощем позакърпва скитник с морски фар в ръцете

и скучаещите са моряци
и изсъхналите са пристанища
и бездетните са мелници:
ето поколението
можещи
конструктори
на кръстословици
восъчни подобия
на знание

всичко се преглъща
бързо

2011-05-01T21:28:00.001+02:00

глухи сетива и думи- двойници
претоплени сърца и медени гримаси
със зацапан звън

а отвъд окото ми -
безстрастия се любят
синапени зърна разтварят се
и като лодки пускат се по замърсените води
на южните морета
отвътре е бездънна яма с множество докосвания

отвън ключалката
змии полазили са изтока
и със взор положен като сянка
ще отмерват падналите граници на пустото море
дето давят се суетните

обкичената с остри нокти завист
надянала короната на наблюдението
мери красотата по дебелата кора на цветето

а красивото е само плачещото
с плащ от престаряла груба кожа
и отмило външността си
в чакането

съденето- на е град на страдащи
изходите вливат се
в препълнено мълчание
оттатък прага
дето трае бряг
невидим

2011-02-28T23:45:00.003+01:00

Кристална решетка
на покрива на света
студена и сияеща-
в окото и се отразява слънцето
и се хвърля занемяло
към занемарените скали.
отвън е тихо и нямо
крясъкът не се чува;
Бледи умислени стражи запушват кръвта да не излезе
и зреенето е пожертване на живите.
Няма страх в утробата,
а навън очакват невидяното със ужас.
спокойствието тегне бавно над познатото,
преструвките и самонаблюдението
вихърът и ужасът са някъде наоколо.
и значенията са достатъчните ни
имения.
Пеперудите се учат да плуват.

2011-02-14T12:42:00.006+01:00

притворените длани на мъничко момиче
две карфици търсещи
безкрайна точка на докосване.
това е то- вятърът в косите на момента
и досега със костите на стройната река
пропукващите въглени на празни мигове
невидимо плетящо сетиво разпадащо се - винаги -
в плътта на вътрешното плато
в хастара на палтото

брилятни отражения от падащите мигли
на дъното на планината-
така мъдра на докосвания.

2011-02-07T16:37:00.002+01:00

Извън- земното плете бездумната безкрайна шир
на болните съзнания.
Благовещение,
с което плочата завърта се
и хорските очи отварят се
едно след друго
сини пеперуди на едва продумани желания
феерично лутащи се във картонени кутии
всеки път пробождат слънцето-
хербарий между дланите на търсещите.
Нижеща се песен,
отекваща под заглушаващите вирове
където нашите безсмъртни отражения
са се слели със ушите на рапаните.
и навътре, толкова навътре е
събрано вечното извиране-
което всеки вкаменява,
за да трае.

2011-01-26T22:45:00.004+01:00

чистота-
далечно знаме
навътре в морето-
на път сме
и бяла пустиня
във лодките
сбира се
тънък конец
съшива сенките-
дето чакат плод

2011-01-19T23:35:00.004+01:00

Планината ухае...

Сърцето- блясък в петите -
отмора във суха бездетна страна.
Очите - вятърни мелници -
мерници бременни с ужас
и участ за пленничество
на красива и сива
Съзнателност.

Душите- окаляни птици -
с калени усмивки
загледани
в блатното утро
на свойте
Желания.

Детски глад -
в прастарите корени:
изпънати лъкове
заровени трупове
власт и отрова

И огън
За вярващите....

2011-01-17T10:29:00.002+01:00

и пак повтарям
преситена с празното Аз
гълтам езика си-
сянка на времето
раждане прося насън
самосиня дъга в знак на утро.

Гнездото е мисъл на белези.

2010-12-28T21:27:00.000+01:00

бавно
бледо
бременно
напразно
молещо се
болно
крехко
чупещо глава
в една размекнала се пръст
синьо и сънливо
се разлива
по дъските
на самотната ни лодка
без водач
във която мравките полазили греблата
и от някаква пробита дупка
виждат се блещукащи звезди
а мълчанието зее
в тая шепа шепнеща
ти полагаш там глава
в прахта на утрото
разсъхнало се
ти умееш да отваряш там
окото на циклопа
и във дъното на отстоянието
от воднистите ти ириси
да зрее
някакъв си плод

2010-12-13T14:07:00.000+01:00

вътрешно и външно
мисловни арки се рушат
щом някой стъпи неочаквано
загърнатите скелети в одеяло
трескави очи - жужащи кошери
среднощно шествие на истината
- тръгнали да дирят

пустота и ангели - наоколо
огромни блещещи се сгради
и пристани в ръцете на цветята

мълчание - оттук, нататък светлина
безплътна и ненужна никому
забравена в затоплената кръв
прегърбена, с език прехапан
и очакваща
предметите
изчакваща под свода на оковите
пребъдваща във тишина

2010-12-05T10:39:00.001+01:00

щом дюлите изгреят
очакват някой да ги приюти
и присядат във гърдите
споделянето
не е само кръсто-словица
нужно ни е
съединяване на шепнещите пръсти
заговаряне на мрака със ведро в ръце
блестящи мисли, въглени във черепа
и парещо очакване на великаните
но обезателно със някой....
невъзможно е в черупката на самотата
- настоящето е среща на вълнения

2010-12-05T10:08:00.001+01:00

притаени смисли в дъното
на петите носещи се плахо
сок от кестени е потвърдил
наличието на дъга
и вещерството е прастаро одеяние

наливаш в гърло на бутилка
опипващата мисъл и спускаш се да
гониш езерото
еднаквото застива във мълчание
а ветровете се натъкват на ъглите
и чертаят фигури
платното на художника и тънка струя дим
в ухото на комините

кой ще начертае граници
щом бодлите се множат безцелно
а живота увещаван на значения
е очакване на смъртен-о-дар

ние сме все още с гръб към изхода
щом делим съществено и несъществено

2010-10-31T19:17:00.002+01:00

голи егота бродят по плажа
огрени от жарката паст
на незрящото слънце
чакат да станат на статуи...

втрещени надежди
на няколко призрака

2010-10-31T19:12:00.002+01:00

издълбай дупка
в корема ми

нека там да е празно
нека там да задиша
мъглата изкряща

защо се криеш?
защо не разриеш
крещящата яма?

всеки
действителен
миг
е загиване

2010-10-23T17:39:00.000+02:00

гладки образи по дъното
преплетени конци оформят дланите
и в сънищата грейва слънце
градовете са изящни орнаменти,
които нечия вина е сътворила
за да потекат реките във обратната посока
завесите придърпват краищата си една към друга
и границите се множат безцелно
какво ще означават думите
щом всичко е законно построено?
не можем да посочим в огледалото
кое е несъщественото
какво ли означава после
вятъра в косите на дърветата
и дали ще бъде знак или закон
следата в тъмната издатина на челото

2010-10-13T16:16:00.000+02:00

океанът е дошъл да ни погълне всичките
със зиналата паст на мрачен разрушител
той прегръща църквите и къщите от пясък
и навън е бляскаво тържествено
излезли са оркестрите по улиците
децата късат кървави цветя
влюбените се събличат за последно
и човешкото пълчище
скоро ще изчезне
тъй тържествени са камъните
и дъждът е тъй спокоен

а камината все още топли
някой казва:
- ние трябва да приемем участта си- във мълчание.

после шепа ругатни и крясъци
съсирват въздуха.

бездушни облаци задават се от юг.
очите ни са тънки цепки
във плътта тъй рохка и червива
те са дадени
защото любовта
е твърде
малко

2010-10-05T11:41:00.000+02:00

неразбиране

вятърът извайва очертанията
на белите полета във дъгата
празните и пъстри вдлъбнатости
на пропитото със дъхавост
усещане
дългите лули на символите
се завъртат в кратък танц
над тялото
и прибързаните заключения
затанцуват изнамерили
свещена истина:
няма пяна без оттенъци
и раждата ражда своите стенания
едва дочути в утрото
на неизвестността
в гробища и болници
завърнали се
крехки хризантеми
през октомври

как се къса нишката сребриста паяжина
между облаците
всеки сам за себе си
отекващ в низините
на съмненията

2010-09-25T09:50:00.005+02:00

- Хората имат различни звезди. За тези, които пътуват, звездите са водачи. За други са само малки светлинки. За учениците те са проблем. За моя бизнесмен бяха злато. Но всички тези звезди мълчат. А ти ще имаш звезди, каквито няма никой друг...
- Какво искаш да кажеш?
- Тъй като аз ще живея на една от тях, тъй като аз ще се смея на една от тях, когато погледнеш нощем небето, ще ти се струва, че всички звезди се смеят. Ти ще имаш звезди, които знаят да се смеят!
И пак се засмя.
- И когато се утешиш (човек винаги се утешава), ще се радваш, че си ме познавал. Винаги ще бъдеш мой приятел. Ще ти се иска да се смееш заедно с мен. И понякога ще отваряш прозореца, ей така, за удоволствие... И твоите приятели много ще се чудят, когато видят да се смееш, загледан в небето. А ти ще им кажеш: "Да, звездите винаги ме карат да се смея!" И ще те помислят за луд. Ще ти изиграя много лош номер...
И пак се засмя.
- Ще бъде все едно, че вместо звезди съм ти дал цял куп малки звънчета, които знаят да се смеят...

2010-09-24T12:48:00.002+02:00

рила

дългата изящна роба
на изсъхнала старица
влачи се по пода
а в косите и слънцата се
догонват
вие им се свят
по святото небе
полепва прах
и капките вода
преглъщат се
едва - едва
смолисти песните ухаят
нозете се втвърдяват
и матовата нощ ще диша
без усилие
недосегаема
загърната
във бистрата
студена
паяжина

2010-09-24T12:47:00.001+02:00

вярата ми е пристанище за слепите
във призрачния град на немите самотници
потъва се в утробата
мълчанието е разкъсало
и ангелите

потта на слънцето се мери в нощтвите на тъмно
препуска синята мъгла със трепетите
буклести цветя във бистрите води
на несъщественото
съществуване

детски смехове ехтят
в подножието на бутилката
вятърът докача се със живите
утаява се безкраен празник

претвореното „сега” -
звезден блясък във очите
на премъдрото дихание
окопало се в земята
прилепените тела
на прилепи
и ферментиращите ябълки
и каменните хора
и простора над главите ни където
хвърчилата се разпадат
всяка мигла е прашец
за слепи пеперуди
и пак оттук започват
немите забързани пристанища
и пак там
изчезват

2010-06-21T22:11:00.001+02:00

новите дрехи на Аза
на прах се превръщат
преди да е мръкнало
сънливци събират ги
мистично преглъщат
очите им шарят небето
със вятърни мелници
между
огънатата плът на огъня
и разтварянето на кръвта
гласовете нижат
тънките конци
изброждайки
низинните ни сънища

2010-06-21T22:10:00.005+02:00

Раждане

искат дом
и притискат глава към гръдта
а земята с разтроени длани
се бори да стане небе
плътта е ранена
затворен е вътре духът и
вече убежище няма -
защото викът ще излезе
навяе

2010-06-21T22:10:00.004+02:00

от прозореца виждаме болест -
грапава е люспата в окото
и сандалите са лъснати
с подтискащ блясък
по площадите задушно е
комарите проливат кръв
смехът превива се
като заколено животно
и всеки дебне своя час
когато ще нарами гръмкия си вик
за свободата,
но отвътре е
мъртвешки тихо

2010-06-19T11:03:00.000+02:00

беззъбата хидра почива
приседнала на камъните
а отвън розите
опиват света с меки лица
смеховете ехтят в кувиози
и рибите -
морето откъсва с дихание
чувствата подрязват
ноктите си във водата
кипежът се разбива
в огнедишащото утро
мравките налазват костите
косите ни плетат се
по дърветата
изгряващи луни -
в черупки
събираме си
под езика

2010-06-18T10:22:00.000+02:00

"Нека се изпълни това,|което е замислено.
Нека повярват.
И нека се посмеят над своите страсти.
Ами това, което те наричат страст,|всъщност не е душевна енергия,
а само търкане между душата|и външния свят.
А главното е да повярват в себе си.
И ще станат безпомощни, като деца,
защото слабостта е голяма,|а силата - нищожна.
Когато човек се роди,|той е слаб и мек,
когато умира е твърд и корав.
Когато дървото расте,|то е нежно и гъвкаво,
а когато стане сухо и твърдо,|то умира.
Твърдостта и силата са|спътници на смъртта.
Гъвкавостта и слабостта|изразяват свежестта на битието.
Затова това, което се е втвърдило,|то не побеждава."

STALKER

2010-06-04T12:03:00.002+02:00

лудостта си има
своите съдилища

2010-06-02T16:41:00.002+02:00

думите -
олющени везни
които някой изнамерил
за да мери
красотата

2010-06-02T16:40:00.004+02:00

сянката ми
си личи
по нея
разпознавам
времето

2010-06-02T16:40:00.000+02:00

търся синапено зърно
сред вятър и плевели
дълбокото
опипвам
на пръсти

2010-05-30T16:17:00.000+02:00

една равнина празна и вятър
свободно минава през нея
във въздуха пясък
додето очите ти видят-
само мълчание
ще вали!
давай- давай докато е време
но какво?
аз нищо нямам
тогава плачи
намокри земята
и сълзи нямам
и те не са мои

най- самотен е аза
затворен в престижа на храма
той чака и гледа земята
където е скрито сърцето му
чака и се моли
а всичко наоколо
е негова смърт

глад ни мори
глад ни изяжда
като луди сме
нападнахме камъните
изпочупихме си зъбите
и почнахме
кал да ядем
ослепяхме
мълчанието е злато

а ти говориш
и се блъскаш в ламаринения декор
но "сега" сме преяли
и ще спим
благодарим ти
ти ни отвори очите,
за да се огледаш

аз виждам блатистата локва
и златистата памет
събрани във някаква чаша
къде е морето?
къде да поплувам
по никое време

- ето
това е пръстена
твоите пръсти
са кръстени
с пръст
събери красотата
във шепи
кръст
начертай и
и давай

2010-05-07T00:08:00.000+02:00

On The Turning Away

On the turning away
From the pale and downtrodden
And the words they say
Which we won't understand
"Don't accept that what's happening
Is just a case of others' suffering
Or you'll find that you're joining in
The turning away"
It's a sin that somehow
Light is changing to shadow
And casting it's shroud
Over all we have known
Unaware how the ranks have grown
Driven on by a heart of stone
We could find that we're all alone
In the dream of the proud
On the wings of the night
As the daytime is stirring
Where the speechless unite
In a silent accord
Using words you will find are strange
And mesmerised as they light the flame
Feel the new wind of change
On the wings of the night
No more turning away
From the weak and the weary
No more turning away
From the coldness inside
Just a world that we all must share
It's not enough just to stand and stare
Is it only a dream that there'll be
No more turning away?

2010-04-25T20:30:00.003+02:00

утре е
отронен
камък

2010-04-16T18:15:00.000+02:00

пак Истината
с нейната добра репутация ...
стои на хълма
и не смее да погледне
надолу
в подножието
двадесет и пет коня впрегнати я чакат
да се метне в колесницата
на треската, а
тя фино вкаменява
ръцете си
в съвършената форма

2010-04-08T21:37:00.002+02:00

пастирите клечат на пясъка
и се взират в морето
в очакване
на стадата си

2010-04-08T21:29:00.001+02:00

към началото

самотата ме чака на извора
самотата е паднала в кладенеца
а ръцете и парят-
два студени камъка
на шията ми

2010-04-08T21:20:00.000+02:00

тръстики проскърцват във мрака
събраната в точка луна
броди и мери цветята
безшумните призраци
чакат
мекия плащ на зората
и плачат
за сивата плът на земята
отдето са паднали

2010-03-23T20:38:00.001+01:00

топла точка,
веща-ние
за смисъл
не умее да побира
не умее да разбира
не умее да провира фино
онова което ражда
нито да владее
изяденото
големият ужас
в очите на бога-
безкрайно доброто
в очите на звяра
великата шир
се възправя
незнаеща
страдаща-
да обгори
нещата
с творение
във вътрешен мрак

2010-03-21T12:32:00.002+01:00

понякога лутам се
по извивките на нощта -
разпиляна коса
свободно зъзнеща

с теб само
бих я завила

2010-03-21T12:30:00.000+01:00

ето гледай!
бримка в окото ми
си личи
- още една -
някой
пак е забравил
вратата
отворена

2010-02-20T23:45:00.001+01:00

твоите очи
тежки алени снаряди
завещават ти трупа на времето
няма скорост
скоростта е светлина
дупка в дъното над стаята
отвътре- гмеж
човешка пот
събличащи се длани
одрани кокали
и първобитен дъжд
се взират срамежливо
зад една усмивка
остроумен поздрав
насечен и отмерен
риск с пропорции
и люспи

думите- какво трагичнотържество
на празен патос надарен
със крясък
вие мои малки пелерини
на изветряло съвършенство
заглъхвате едва изречени
и сякаш сте дървета издълбани
от безименната празнота
в която ехото ви
капе като син поток
от изветряла жажда

каменнни и жълти
пари на едно текущо
бавно
постъпателно
изчезване.

вие сте така безкрайно живи
в своята тревожност
с нейната плешива
сила
с найните сърцати крясъци
с нейните обилни сълзи

вие сте така
приятни за описване

2010-02-19T18:15:00.000+01:00

страх те е
от мръсните въглени
дето трошат се със зъби
по белия мрамор
от бесния огън
вълк - нарушител
стопил тишината
със воя си
от горещата пепел
в която
мастилени
страници
пеят
с прибоя
на хор от
побъркани ангели
страх те е
че мисълта
ще се изцапа с лудост
и призраците ще населят
земята

тихите секунди
отмерват хладното ти
пладне

2010-02-11T20:27:00.000+01:00

не замръзвай
не замръзвай!
трябва да наливаш кръв
трябва да преливаш кръв
тая земя иска да диша

2010-02-11T10:38:00.003+01:00

тежест
из мисленото
нищоживост
нищожимощ
нищожественост
жест от женственост:

само плач
див плач
прелял
като мръсна пяна

стържещ звук
от незавършеност
от крайност
от разпадане

просто жажда
да убиеш себе си
сякаш твоя ум
е няма рана

2010-02-08T20:05:00.002+01:00

жаждата за глас
я прави гарван
неспособен
да пленява
себе си

2010-01-29T09:00:00.000+01:00

къде е превъзбудения патос
на молитвата
забил тело във зъзнещата
плът на зима
къде е той?
Галопа на обесения
дето ще ни отнесе
в една посока
без да се разпръскваме
в излишен дрънкащ звън
на своето безстрашие -
да бъдеме скептични
приковани
към отсянката
на мътни грехове
зазидани
във тухлената нощ
навръх опиянението

представата в представянето
предпазване пред ставането
пред нас е празната утроба
на гроба в който сме положили
мъртвеца
дето чака да възкръсне

и сухи ще са корените на звездите
щом редно е да ги изстискваме
редовно
за малкото излишна вяра

2010-01-29T08:54:00.000+01:00

увлечен в похотта на егото
потиш се ти от похода
към своя кнежен връх
плътен дъжд размазва образа
на твойта плът
във потребност да положи погледа си
някъде в морето
пода се поддава
предателството дава
привидна красота
и всичко
- става
- става
- става
непрекъснато
само там зад зид
откъснато месо
търкаля се на пътя

пак окото -
порочното око

2010-01-25T13:46:00.000+01:00

ТОДОР СТОЯНОВ

Диафрагмен фрагмент
триптих

1.
Иззад мокрите огньове на косите
примигат две неми чудовища.
Натежала от плод динамичност
Посяга на своята двойнственост.

Дом до дом - земята зее.
Ден до ден - денят изстива.
Хор от хора закопнели
псува възхитително.

Но не може да не бъде жълто.
Не, не може да не пожълтее
след трещящия туземно,
след жестикумиращия
по южняшки
дъжд.

Върху масата ръждясва,
но остава остър,
назначеният за вените ни
нож.

2.
Опознатото потича, чезне
- паметта е вцепенена -
Сънно мъртъв съм- започвам
да танцувам тарантела
и овилно
изпотен до костите да се отърсвам
от епическите пиршества на
нагледа и да приветствам само
зрението на едно Сега,
което
         гледа, но не вижда, а поражда
страх от свободата,
                    водеща до извор.

3.
Питейно - чернодробен казус,
овричащ ни на трезва чувственост.
Клош по нощница витае
из прелюдиите на духа.

Паметта заспива по корем,
битието вие сляпо.
Някога живял тотем
на име Крясък.

***

Аве Ева,

Вината не е по върхарите.
Някой педантично те е преразказал.
Някой, котенце, желал е
своя подпис да ръкоположи
под "Теория на конспирацията".

Що за притча е това, че
изкусителката набедена
с лекота сама се изкушава?
В кой капан на кръговрата
обръчи бръмчат от болка?

Всеки всякога обърква
свойто блудство с твоята разблудност...
Спомняй си за Димчо Дебелянов,
светлоребрена царкиньо.

Ето те с плода в ръцете,
страдащо щастливо чудо.
Три крила без семе смисъл:
Нереална Органична Хубост.

***

Мечтатели
На Мина и Ясен

Залата очакваше облегната,
нещо да се случи - именно:
някаква човешка ненадминатост:
безтегловност, породена - СРЕД-

***
На Диди и Дани

Бързоноги отломки, врачки на варвари
Вие сте пламнали в гарваново,
Господин Милев, не е за вярване,
че не спите, а пишете
- без господар -
                         - без бог-
привидно сам:
                           едноок.

***

На Кристина

У малцината поети, /тъй суетни са читалните/,
раната оразмерява отзивчивостта на битието,
само че подобен образ носи впечатление от време,
мои белези обтегнати, бели - бели барабани

***

/Натюрморт/

Некролозите във джоба
до "отличната" ви карта
са на именуваните близки.

Образи отдалечени
до ръба на огледалното-
педя подражание на нищото.

***
На Пламен

В съзнанието ми просветва вълк
и видя ли го пак, ще ме познае.
Повторена, една представа
вещае загуба на кръв.

История, не я виня:
навсякъде се преподава.
Животът ще се преиздава
до траура на трезвостта.

***

Източна Родопа
На Моника

В карминено огньове
се стичат по скалите,
овчарските колиби
заспиват край жарта.

През гъвкавия залез
прозират планините
и мирисът е само
наситен със ята.

***

/Иконичното като Катарзис/

Ето, вижда върху циферблата,
с точност, колко му остава
до светото съвършенство.

И така, хермАфродит завършен,
здрав клинично, но без образ
в стъклена повърхност или водна,
Нарцис се любува ненаситно
на красивата си сянка.

***

/Перата на броеницата/

Върхарите, връхлитащите чувства,
отвъдни върхове, възбудени звезди.
Световното по футбол, маршовият устрем
на купища неща сами по себе си.

Пожизнени представи, значения без образ,
девичи хор и мъжко хъркане.
Поръбените ризи на раси дорести
и ехо премълчавано до втръсване.

Кръжи- кръжи човечец реторичен,
до чудо отчужден - чудесен при това.
Метафорите дишат нерешително,
щом публично осмяна е смъртта.

2010-01-21T09:10:00.000+01:00

сантиментални
уравнения
припичат се
във сънната артерия
на твоя мозък
пясъчно време
на голи твърдения
капе под твоята
ризница-
клетница
бледо клеймо на срама
си личи по ръцете ти

2010-01-16T10:50:00.000+01:00

A movement is acomplished in six stages
And the seven brings return.
The seven is the number of the young light
It forms when darkness is increased by one.
Changes returnes success
Going and coming without error.
Action brings good fortune.
Sunset.

2010-01-16T09:02:00.000+01:00

мое убежище -
топла страна на сънливите
в която вече съм минала
кажи ми как да те връщам
в началото
без да заспивам

2010-01-15T09:55:00.004+01:00

две реки заливат брега
неспокойни и хищни
по средата тънка линия
твое присъствие
заградено с мрежи
прашни греди и парцали,
които да пазят

|истината се продава

миналото е мъгла

свободата е безразличие|

тънка е линията на преди и след
на всяка крачка
плешиви гълъби мътят яйцата си
на всяка крачка
някой с пръчка рови земята
да търси трупове

а от клоните крещят пророците:

водата била невежа

самотата била грях

на върха на планината
насъбират се тълпите ученици
и сумтят молитви в един глас

от тоя шум

боговете оглушаха

2010-01-14T11:11:00.001+01:00

Ако ти не лишиш телата от тяхното телесно състояние
и ако не образуваш в тела субстанциите лишени от телесност,
няма да постигнеш онова, което очакваш.

херметична формула за превръщанията
неизвестен автор

2009-12-21T16:31:00.001+01:00

ОПИАТ

щели да пускат
детелина на безценица
с четири листа
от олово
закона за жаждата
вече доказа
родени сме били
да бъдем доволни

дъждът е само
време за губене
а времето на вятъра
се пръсна по земята
и всеки го е страх да крещи
че казват в пустинята
всичко се чувало

2009-12-16T12:27:00.002+01:00

за да дишаш с величието
откъсни се от себе си
капка
на върха на пилата
полета е смут
спри плача на коленете
в мисълта се потъва
ето песента се разсейва
и остава само тялото ти
восъчно подобие
отвътре те тресе
недоверие
спри плача
вътре в ставите
защото волята е смугла рана
от която ще полетят птиците
на ята
спуснали криле
към земята
долепили плътта си
до топлата кал

2009-12-11T09:02:00.002+01:00

към дъното
към дъното
по плаващи пясъци
без огледала
щом нещо започне
веднъж
то е от камък

монолог

2009-12-11T00:07:00.003+01:00

Старанието се препъва по стъпалата
и театрално пада на ледения под:
аз съм сам
и моите братя са рибешки кости
кълве от ръката ми последно зърно
олющен петел
обявил утрото за отклонение
стоманени стомни
пълни с изпита вода
се надигат над мене
крещя от невзрачност
на своята пустота
ограбен от тънкия гребен
на тази вълна
в пустошта на едно
песъчливо съмнение
тялото ми е скъсана мрежа
през нея комарите възвестяват зимата
отиват си
в сърцето на снега
забиват тела да смучат кръв
като иглички бор
затворени в шепа
паяжините се строят със мисъл
дълбока колкото бездомна делва
и щом се хвърлиш ти на дъното и
след себе си повличаш цяло сборище
от призраци
но къде е златната везна
понесла се на раменете на звездите
обърнала навън хастара си
и затоплила със кръв олтара си
къде е слънцето изригнало
от пустинята завърнало се
и потънало в на планините
пазвите
когато времето е спряло
на изворите ледената капка
в мълчание отпусната
лекува язвите
с бедумен вятър
как да кажеш там
“това е пътя
аз съм горе”
как да паднеш
по очи
и да продумаш
“аз съм долу
под земята
бързо с мен дълбайте
тая пропаст”
и петната по стената
се простират надалечко
и по стъпалата само
леко се изкачва
твойта гордост
като болест
бавно тъпче в тебе
твоите подбуди
и събуждаш се
по-жаден
и по разумен
със пресъхнал
поглед

2009-11-13T20:29:00.001+01:00

ИЗБЕЛЕЛИ ИСТОРИИ
Стръмни несретни пътеки облаци лебеди
Картина на дъното
От живата плът на сърцата на охлюви
Риби и жадни кронопи
Забързани в приказен танц над полята
Влачат камъни по тънкото опако на ръцете на черни робини
С прашасали глезени и сълзи в очите
Черни робини до пладне перат лицата си на слънце

2009-11-12T16:15:00.001+01:00

листата умират
без патетика
в затворена стая
символично захвърлена насред пътя
наоколо са тварите
с вледенени крайници
Призраци-
брилянтни примери
за стомната без дъно
сплетени са линиите на ръцете
в притихнал танц
думите заобикалят опасните места
забиват колчета в земята
опъват простора си
на слънце
изгорелите къщи са нашите гробища
екстаза ни
се губи в тъмното
по постижим е плача
по нещо изгубено
защото снимките дебнат
безобидно в ъглите
обясняваме мълчанието със златото
а то ни чака
с разтворени пръсти
с престорени сенки
с гореща утроба

2009-10-12T17:55:00.004+02:00

"Съвременната поезия е регресивна семиологическа система. Докато митът цели някакво свръхзначение чрез разширяването на първата система, поезията, напротив, се стреми да се върне към подзначение, към предсемиологическо състояние на езика: накратко казано, тя се опитва да трансформира по обратен път знака в смисъл. Нейният идиал – който има характер на стремеж – би бил да достигне не до смисъла на думите, а до смисъла на самите неща.Това е причината тя да нарушава езика, да увеличава колкото се може повече абстрактността на понятието и произволността н а знака, като разтегля до границата на възможносто връзката между означаващо и означаемо с целия му потенциал с надеждата най-сетне да достигне до своеобразно трансцедентно качество на нещата, до естествения им (а не човешки) смисъл. Оттук и есенциалистките амбиции на поезията, убеждението че тя единствено улавя самото нещо , и то именно дотолкова, доколкото се изживява като антиезик. Всъщност от всички потребители на словото поетите са най-малко формалисти, тъй като единствени те смятат, че смисълът на думите е само форма, и понеже са реалисти, те не могат да се задоволят с това. Ето защо нашата съвременна поезия се утвърждава постоянно като убийство на езика, като своеобразен пространствен, осезаем аналог на мълчанието...
Но и тук, както и при математическия език, именно самата съпротива на поезията я превръща в идеална плячка за мита: митът улавя видимото безредие на знаците - поетическа фасада на един същностен ред - и тго превръща в празно означаващо, което ще му послужи да означи поетичността."
Р.Б.

2009-10-09T16:42:00.002+02:00

"Обществото се е захванало да вразуми Фотографията, да укроти лудостта, която непрекъснато заплашва да избухне в лицето на гледащия. За целта тя разполага с две средства
Първото е превръщането на Фотографията в изкуство, защото нито едно изкуство не е лудо. Оттук настойчивото съперничество на фотографа с художника, подчиняването му на риториката на картината и на сюблимирания и начин на представяне. Фотографията наиситна може да бъде изкуство: когато в нея вече няма никаква лудост, когато ноемата и е забравена и в следствие на това същината и не ми въздейства – нима смятате, че пред Разхождащите се жени на коменданта Пьйо се вълнувам и казвам: "Това е било"?
Киното има своя дял в това опитомяване на фотографията – поне игралното кино, именно онова, за което казват, че е седмото изкуство( един филм може да бъди луд изкуствено, да представя културните знаци на лудостта, но това никога не е природа (по иконически статут); то винаги е самата противоположност на халюцинацията; то е просто излюзия; неговата визия е мечтателна, а не екмнезична.
Другото средство за обуздаване на Фотографията е всеобщото и разпространение, превръщането и в стадна, банализирането и, така че да не остане насреща и никакъв друг образ, по отношение на който да се открои, да утвърди специфичността, скандала, лудостта си. Това се случва вече в нашето общество, където Фотографията смазва с тиранията си другите образи: няма вече гравюри, няма фигуративна живопис, освен омаяно (и овайващо) подчинени на фотографския модел.
През посетителите в едно кафене някой ми каза с основание: "Вижте колко са безлични; днес образите са по-живи от хората."Вероятно един от белезите на нашия свят е това преобръщане:живеем според някаква всеобща образност. Вижте Съединените шати: там всичко се превръща в образи – съществуват, произвеждат се и се консумират само образи. Краен пример: влезте в някой порноклуб в Ню Йорк; няма да откриете разврата, а само неговите представяния; сякаш анонимният индивид (най-малко актьор), който доброволно се подлага на вмръзване и бичуване, изпитва удоволствие само ако то се превръща в стереотипен (изтъркан) орбаз на садомазохизъм: насладата преминава през образа и това е голямата мутация. Такова преобръщане неизбежно поставя етичен въпрос: не че образът е неморален, нерелигиозен или дяволски (както някои са обявявали при появата на Фотографията), а че когато покрие всичко, той изцяло лишава от реалност човешкия свят на сблъсъците и желаниета под предлог че го илюстрира. Характерно за така наречените напреднали общества е , че те днес консумират образи, а не вярвания както някогашните, следователно са по-либерални, по-малко фанатични, но и "по-фалшиви"(по-малко "автентични") – нещо което в текущото съзнание превеждаме с признанието за чувство на отблъскваща скука, сякаш с универсализирането си образът създава свят без разлики (безразличен), от който само тук-там можше да избликне крясъкът на анархизмите, маргинализмите и индивидуализмите: да унищожим образите, да спасим непосредственото (без посредничество) Желание.
Луда или разумна?Фотогафията може да бъде и двете:разумна, ако реализмът и остава относителен, обуздан от естетически или емпирични привички (прелистване на списание при фризьора или зъболекаря); луда, ако този реализъм е абсолютен и изначален, ако може така да се каже, предаващ обратно на влюбеното и уплашено съзнание самото писмо на Времето – чисто ревулсивно движение, което обръща течението на нещото и което накрая ще нарека фотографски екстаз.
Това са двата пътя на Фотографията. За мен остава изборът дали да включа представлението и в културния код на съвършените илюзии, или да се изправя вътре в нея пред събуждането на неотвратимата реалност."

Camera Lucida, Ролан Барт

Ф. Г. Лорка

2009-10-05T10:12:00.002+02:00

ГРАД В БЕЗСЪНИЦА
(Ноктюрно за Бруклинския мост)

Никой няма да заспи под това небе. Никой. Никой.
Никой няма да заспи.
Децата на луната бдят и обикалят своите колиби.
Ще дойдат живи игуани да ухапят хората, които тук не спят,javascript:void(0)
и бягащият със разкъсано сърце на ъгъла ще срещне
един невероятен крокодил, безучастен към плахия протест
на звездите.

Никой няма да заспи днес на света. Никой. Никой.
Никой няма да заспи.
В най-далечното гробище един мъртвец
вече три години се оплаква,
че сухи все остават коленете му -
погребваха дете там тази сутрин, и то плачеше така,
че трябваше да свикат кучетата да го заглушат.

Животът не е сън. Бийте тревота! Тревога! Тревога!
Ние падаме от стъпалата, за да захапем влажната земя,
или се изкачваме по острието на снега с букет от мъртви гергини.
Но няма тук забрава, нито сън,
а живо тяло. Целувките сплитат устата
в нов възел от вени,
и който се страхува от смъртта, на раменете си навеки ще я носи.

А един ден
конете ще навлязат в кръчмите
и яростните мравки
ще нападнат жълтото небе, скрито в очите на кравите.
А в някой друг ден
ще видим как възкръсват изсушени пеперуди,
през пейзажа на сивите гъби и немите кораби
ще видим как блести нашият пръстен и рози падат от езика ни.
Бийте тревога! Тревога! Тревога!
Всички, които пазят още следите на лапите и на проливния дъжд,
и онова момче, което плаче, защото не знае за моста,
или онзи мъртвец, който вече има само глава и обувки,
всички тях трябва да доведем до стената,
където чакат игуани и змии,
където чака мечата челюст,
където чака изсушената като мумия ръка на детето
и камилската кожа настръхва от синята тръпка на жестокия студ.

Никой няма да заспи под това небе. Никой. Никой.
Никой няма да заспи.
Но ако все пак затвори очи -
бийте го с камшици, мои деца, бийте го с камшици!
Нека израсне гора от разтворени очи
и горестни горящи рани.
Никой няма да заспи днес на света. Никой. Никой.

Аз вече казах.
Никой няма да заспи.
Но ако на някого през нощта мъхът по слепоочията се сгъсти,
отворете люковете, за да види под луната
фалшивите чаши, отровата и черепите на театрите.

(из стихосбирката "Поетът в Ню Йорк", 1930)

http://liternet.bg/publish21/f_g_lorka/index.html

2009-09-28T18:39:00.001+02:00

кривия пясък на мисленето
с боси крака се преравя
под ключ окачен на тавана
мълчанието се разхожда
в тъмното
дълбините на глада
да изпилиш
безгласно
да танцуваш под тънката струя
на крадени въглени
когато не вярваш в стъклото
студено и хладно
а полета е мрежа в морето
слабостта била срязала камъка
и нощта била пребродила
нощвите
с един ням свидетел

2009-09-26T17:20:00.004+02:00

Нуждата от потвърждение на реалността и изостряне на преживяното чрез снимките е вид естетическо потребителство, с което вече сме свикнали. Индустриалните общества превръщат своите граждани в налудничави събирачи на образи; това е най-неудържимата форма на душевно замърсяване. Изострените ни копнежи по красотата, по незадълбаване под повърхността, по изкуплението и спасението на душата и възхвалата на света – всички тези елементи на еротичните чувства намират потвърждение в нашата наслада от снимките. Но в нея намират израз и други, не дотам спасителни чувства. Не би било погрешно да кажем, че хората изпитват натрапчива нужда да фотографират: да превърнат самото преживяване в начин на виждане. В края на краищата да преживееш нещо се отъждествява с това да го заснемеш, а да участваш в обществено събитие все повече се свежда до това да го гледаш на снимка.

....

“В “екологическото сафари”, тази същинска комедия, пушките са се превърнали във фотоапарати и камери, защото природата вече не е онова което е била – от което хората е трябвало да се пазят. Днес опитомената, застрашена, умираща природа трябва да бъде пазена от хората. Човек се страхува – и стреля. Но когато изпитва носталгия прави снимки.
Сега е времето на носталгията, а снимките активно будят носталгия. Фотографията е елегично изкуство, изкуство на залеза.

Сюзан Зонтаг "За фотографията"

2009-09-20T12:39:00.002+02:00

да пишеш за да бъде ясно
защото вътрешната стена на ядката
е мека тясна ивица
и можеш да се удавиш
причините идват отвън
но бялата поляна
на която лежи
подсъдимия
се стича нагоре
без течение
или замръзва
в очакването
за нас самите

2009-08-27T11:11:00.003+02:00

няма нужда да увещавам
нито себе си / нито теб
че можем да летиме
нужно ни е мълчание.
нужно е разпадане.

да нахраним рибите,
които ни обичат.

моята тревожност е една щампа
над нея има само-синьо небе
изоставено и самотно
то е създадено
да поглъща спомените

тънката пайжина на нашето "сега"
провира се покрай мухите.

болка винаги
може да се намери
стига да търсиш
но в мълчанието
тя е пеперуда
на дъното на залеза

"сега" си близо
колко си близо?

2009-08-25T14:33:00.001+02:00

пилят ми мозъка
издигат ми се в очите
оттам капят по пода
сноват по балкона
плесени и думи
езика бил яма в която сме паднали
пияното мълчи в ъгъла на гостната
гостите говорят
стриват думите на прах
сини кърпи са препасали балкона
никой не вижда дома ни
езикът е мой приятел
думите са загорели по тигана
сините кърпи сме постлали
всичко е подредено
на шест дни път сме
от мястото където
да станеш свободен
прилеп
сведен до ухото
на една единствена мисъл
чисто петно насред улицата
приятно снишаваща се мисъл
тишина лук готвене по тъмно
много е късно да си лягаме
готвене на тъмно
готвене да почнеш отначало
и пак не можеш да избягаш
изпери сините кърпи
много прах има по тях
не можеш да избягаш
гледай да не се порежеш
пълно е със стъкла

2009-07-28T02:03:00.004+02:00

аз пея
а ти мислиш че плача
къде е истината:
искам да къкря на огъня
и ще изпуша
без това да бъде от значение
изобщо
избелелите дрехи
пак се навличат
и то с умиление

2009-07-28T02:03:00.001+02:00

празна като измита кост
мълча
и хората наоколо
са минали и настоящи шумове
опъват кожите си
над незнанието
уверяват се
че всичко е наред

по масата на света
търкалят се трохи
отронени от нечия вечеря
в случай че имаме сънища
радваме се докато можем
светлините на града ще заслепят всички ни

време е за празник.
участието е пропаст
отдалечаваме се
от моретата
да не се удавим
завистта е пепел
грозотата е мост
скуката бавно ни учи да лъжем

очаквам да дойдеш
сякаш си дъжда
който ще ме храни
а ти очакваш да се смея
и да раждам цветя
дъгата всеки ден ли ражда?
или ние не я виждаме.
кажи...да участвам ли във всичко това?

аз съм актьор а света е пустиня
пренаситена от желания
губиш само ръбовете си
реката няма да притежаваш
неспир.

2009-07-27T13:54:00.002+02:00

обмислям живота си
докато ръфам баничка.
пет реда конци
кърпят чучелото-
разграфената хартиена глава
се пълни с хаотични белези
готова е да отговори
на всички въпроси.
онзи ден идеалистите
публично се самоубиха
и имаше траур
вестниците се наливаха
с герои
до повръщане
новото време се раждаше.

2009-07-27T12:48:00.001+02:00

така става

панделка на шията на врага
синевата се скрива под мишниците на
планината
мишената е нагласена
росата замръзва
мълчаливо се
свива ловеца до храста
и стреля в сновящото си тяло
дълга роба
тенекиена синева
отрова пусната от змията
пустинята на незнаещия
самотата в градината
каменните рози
приказката свършва
с опит за изтискване
на пъпки
незадоволени копнежи
и иглички от борчета
под подметките

2009-07-23T22:05:00.001+02:00

копнея за истина
а мисълта ми се пръсва по пода като брашно
ръцете ми дори не умеят да месят
(на долната земя бабата плаче)

2009-07-23T22:04:00.001+02:00

света виси на косъм
всеки миг
искам да ме спасиш
да ме извадиш от реката
сиянието на светлината
опарва перата на приближаващите патици
(този свят
нимфа завил се с качулката на нормалността
бяга покрай градовете забулен в собственото си отсъствие
изморява се
отпочива в някой далечен град
седнал насред площада до шадравана в който топи крака
по небето плуват облаци
големи колкото патешки яйца
изпопадват и се разбиват по
чадърите на дамите готови да се прикрият
в градската библиотека
книгите се бутилират
изцеждат се жизнените им сокове а после
земята се полива
всичко сякаш е пресовано и изцедено за тази цел вече
и като се намираш в оня изцеден свят
оглеждаш върха на обувките си
да намериш пресилено вдъхновение
но тъй тъжно е редуването на думите
погранични и тревожно истерични като сезоните в модата
настъпват се в трамвая и при по-изненадващ завой
изпопадват по земята
смесват се като тесто за баница
и после се разпръскват виновно
онемели
съсирени
и прашни
изобщо
използвани за терапия в някой манастир
в който се прави изкуство по пладне
между молитвите
цялата тази тревожност на света
застанал на ръба на пропастта
крещи
храни се от пепелта
смее се неистово
с все същия смях
но най-лошото остава за ония
които не са сигурни дори
в собствената роля

легенда

2009-07-23T22:01:00.001+02:00

"вярвам в степта"
каза войникът и тръгна към изхода
там ще намериш светлина -
на изхода
боядисана в розово
окичена с гирлянди
цялата засядаща на гърлото ти

светлина
безредна става
от праисторическото тяло
и от нея по канавки
и дъждобрани
стичат се
малките остатъци
проклятие
на животното
родено за да мине
под дъгата
тоест човекът
понесъл ковчега си
на ръце

оплаквачките
се нареждат в кръг
и запяват
песента за копривата
дето никнела от небето
,а девойката плачела
и никой я не виждал,
тя се разпадала
върху пясъка
за да покълнат
три синджира роби
вълните ги заливат
робите се роят
като бобени стебла
не спират да се блъскат
в зидовете
нарекли свой дом
луната- дива
спуска се по гърба
на нощта
и наресва комините-
кандилкащи се пияници
светлина се прокрадва
под стъклата
или някой я прекопира
вече неуспешно

2009-05-27T12:23:00.001+02:00

да разкъсвам
чувствата и себе си
както влакна памук
когато казвам край
всичко изглежда случайно
истината дори не кърви
изправена насред улицата
тя е запълнена локва
върху бялото платно
тялото на моята сянка е стъклено
то усеща зад гърба ми
притулвам се до стените
без да го виждам
има ясни въпроси
като бръснач
пред тях мълчиш
или намираш пролуките
в думите

2009-05-01T12:40:00.001+02:00

хората са седнали
по всички правила
в трамвая
под топлите жици
някой мисли медта
обективно в главата си
един конец се скъса
безболезнено
калинка набелязала
кога ще умре
хвърчилата в небето-
острилки
тичат и се молят за слънце
коравите мисли
на вълни се разбиват

в мъглата
всичко изглежда
пресипнало
красиво

неделя

2009-04-27T09:45:00.001+02:00

планините са
дълги противоречия
нашите тъмни езера
дълбаят
ледена река
насред пролет
тишина
навръх облаците
тъга тегне
над дългите мисли
дъгата ръзтегля
деня
и под нея
минаваме
с очи затворени
мисля те
като колона
топла от слънцето
паяк плете
невидима мрежа
със скърцащи пръсти
уморени сме сутрин
простора да гледаме
как се отваря
пред корабите
на сушата
захвърлени
съхнем

2009-04-12T15:35:00.000+02:00

не мога да те притежавам
всичко което имам
спуска водите си от двете ми стани
и пада в дълбоката глуха пустиня
разлива се и изчезва
едно плесенясало имане
на дъното на реката
държа в бялата си стая
моето
моето
моето
сиво
ежедневие
в което съм закодирала
теб
и другите
играчки
и съм разграфила
до дъно
реката
спокойна
и прекършена
като
остърган клон
си лежа по гръб
а над мен оловното небе
ме гали
с мисълта
че глобусът не бил
място за бълнуване
а суха и удобна маса
на която има препълнени
състояния
мълви
и пожелания
до гроба
обсипани
със даване и взимане
по поръчка
и моя голям комат сигурност
да ръфам
и да стана на топка
да се търкалям търкалям
мислила съм
тия балони как летят
към клюновете на птиците
все по необезпокоявани
все по тихо
около тях
и гласът ти
като конец съшива съшива всички парчета
съшива и се шири между лястовиците
подстригва им крилата
и им слага бръмчащи имена
а ние се смеем
с един звънлив смях на мехурчета
смеем се подкожно
а очите ни отвътре
оглеждат се тревожно
под водата

2009-04-11T16:54:00.000+02:00

All that you touch
All that you see
All that you taste
All you feel.
All that you love
All that you hate
All you distrust
All you save.
All that you give
All that you deal
All that you buy,
Beg, borrow or steal.
All you create
All you destroy
All that you do
All that you say.
All that you eat
And everyone you meet
All that you slight
And everyone you fight.
All that is now
All that is gone
All thats to come
And everything under the sun is in tune
But the sun is eclipsed by the moon.

2009-04-11T16:28:00.004+02:00

и пак...
вътря се
въртя се
въртя сеееееее

2009-04-10T11:37:00.006+02:00

небесни влакове
а под земята песни
гальовни кучета
душат пръстта
под прозореца
стискаш очи
и прецеждаш кафето
звуците се стичат
по ръба на чашата
изплъзват ти се
броиш
колко семки
са останали

2009-04-10T10:12:00.015+02:00

глуха улица

" />

и саксофон

2009-04-06T19:25:00.001+02:00

...създава плътно дихание
светлината ти е от дърво
на дъното на делва
потънала в пясъка
може да се пипне
ясна като пчелен восък
пречистена
обичам да вкусвам
предметите които съграждаш
със светлината си
да полепвам по тях
и да се втвърдявам
наоколо
а отвън деня
да се разтапя
меко