къде да те опазя
няколко пияни звезди в шепата ми
звънят на сутринта
медени монети, с които да се купи вино
и да се напои земята жадната, самотната

къде да те посадя
няколко огледала дето са поникнали
показват ту очите, ту белезите по челото ти
ту онази чудодейна сила на хилавите ти ръцете дето ме разтяга като че съм восъчна
и от сърцето ми откъсва нощни пеперуди, готови да се хвърлят в огъня

къде да те скрия
на чисто място дето нито вятъра ще те докосва и ще те разрошва
нито черните ми мисли ще те стигат
нито реките ще те износват ако върху ти стъпват с керваните и мантиите си

от тебе ще излезе хубав мед с дъх на птици
и пясъците дето танцуват в пазвата ти
от тях се правят чудни полудели гълъби
и глухарчета дето опъват платна и се давят в морето

къде да те опазя вятърче
и никнат ли от твойте корени цветни ветрове,
които да ме топлят когато те няма?

С твоя лик на гърди ще прегърна слънцето
и небето ще ме издържи в широтата си
и сянката му ще се спусне отгоре ми като покривало

виж така летят орлите
в съновидение
и цялата простота и искреност
окачат на шиите си
за да се разпадат
в полет

отсъствията учат на огън сърцето
и всеки белег по кожата
е поникнала трева в която лицето
да се огледа и изчезне

онова което има да се учи
и което по извитата стълба е преминало
то за него никога не се разбира
защото по- голямо от нас е

но бисерите дето нанизах от тебе
на конеца ми блестят - прозрачни сфери през които света танцува
и полудява и се смее и умира и се създава отново

и няколкото чисти гласни истина
(защото истината винаги е гласна)

все тук ще никнат 

пот по слепоочието
с мириса на паднало дърво:
с червеното на шипките
и бялото на боровете
и вятъра във пазвите-
вода налята във премръзнала обувка

щом запалиш огън в дъното
отрежи косите на съня си правилен
думите си рохки захвърли в пещта 

поезията ще разкъса утре
благо-приличието на хартията

не връзва плод
изяществото на музеите
защото жътвата е само жертва
когато стъпваш по земя,в която
змиите по краката лазещи
са вплетени в молитва

и тогава отвред казаха:
със златна люлка,
люлка цъфнала
реката коне ще ражда
дето ще мокрят челото си
в чиста вода

и тогава
цигани беззъби
разточиха зелена баницата
и запяха в пушека на залеза
тревите се разбягаха на вятъра
а ние греехме очи
като пред раждане
и
тръгнахме със двайсет сухи клона
да изровим от земята църква
гроздето зарони се по пръстите ни
и на челата ни луната се прекръсти
тръгнали от десет дена мръкнало
вече са ни полудели стъпките
чезнещи в земята рохката
чакащи небето да пресрещнеме

очи ни изгоряха,
гръб ни се преви
ръце ни премръзнаха,
разтопи ни се сянката
в тая нощ мащеха
дето на щурци ухае
и тръните танцуват
като вещици,
но
ето че привидяхме в тъмното
зад стената на оная къща
камбаната бие;
зад стената на оная къща,
дето са затворили сеното в печката
и чакат съмнало;

мъглата сутрешна нашепва
недокоснати пристанища
прострени на раирана поляна
там сянката ти леко се усмихва
учи се на възкресение

светът с посочените граници
Е който се разтваря в безразличие
и само пясъка остава

от пясък със вода омесени са
гладките артерии на улиците
белият им гръб увиващ се
припича се на слънцето

в дъното на пясъчната плът
изворите капят
във безкрайна
милост

местата с техните треви
дето вият се на кръста ти
със издяланите стари стъпки
във които да положиш ходила
са само запустели порти
навътре се дълбаят храмовете

знанията -
сбирани торби със
шепи пръст,
с които се вкопаваш
в безразличие

още нещо
още някой
нещо ново

но щом морето се изпие
корабите няма
да пристигат
повече

Плановете остаряват бързо
Пристани за нашите желания

Как от пепелта от знаци
Жертвеници да направим

Повелята която си създадохме
е Все-разкъсване на даденото

А там се крие тъжното изчадие
изгубило очите си при падането

Но грозотата му привидна
е пясък по бедрото на орфей

Пъкъла ни чака в тишината на насрещното
и всеки ще се ражда много пъти

Нашата съдба е сънищна
все очакваме да дойде времето

А то е преждата накъсана
във мъглата на следобеда

лудостта
на настоящето

върховете на иглите
дето пръскат прах
в глъбта на очите ти

са устрем заключен в дланта
на река загубила края си

умът ти забързан
се спъва във корени

и минали дни
ще узряват в небето

когато носят цветя
и мълчат като гълъби

страховете ни
пазят безсмъртието