"Съвременната поезия е регресивна семиологическа система. Докато митът цели някакво свръхзначение чрез разширяването на първата система, поезията, напротив, се стреми да се върне към подзначение, към предсемиологическо състояние на езика: накратко казано, тя се опитва да трансформира по обратен път знака в смисъл. Нейният идиал – който има характер на стремеж – би бил да достигне не до смисъла на думите, а до смисъла на самите неща.Това е причината тя да нарушава езика, да увеличава колкото се може повече абстрактността на понятието и произволността н а знака, като разтегля до границата на възможносто връзката между означаващо и означаемо с целия му потенциал с надеждата най-сетне да достигне до своеобразно трансцедентно качество на нещата, до естествения им (а не човешки) смисъл. Оттук и есенциалистките амбиции на поезията, убеждението че тя единствено улавя самото нещо , и то именно дотолкова, доколкото се изживява като антиезик. Всъщност от всички потребители на словото поетите са най-малко формалисти, тъй като единствени те смятат, че смисълът на думите е само форма, и понеже са реалисти, те не могат да се задоволят с това. Ето защо нашата съвременна поезия се утвърждава постоянно като убийство на езика, като своеобразен пространствен, осезаем аналог на мълчанието...
Но и тук, както и при математическия език, именно самата съпротива на поезията я превръща в идеална плячка за мита: митът улавя видимото безредие на знаците - поетическа фасада на един същностен ред - и тго превръща в празно означаващо, което ще му послужи да означи поетичността."
Р.Б.

"Обществото се е захванало да вразуми Фотографията, да укроти лудостта, която непрекъснато заплашва да избухне в лицето на гледащия. За целта тя разполага с две средства
Първото е превръщането на Фотографията в изкуство, защото нито едно изкуство не е лудо. Оттук настойчивото съперничество на фотографа с художника, подчиняването му на риториката на картината и на сюблимирания и начин на представяне. Фотографията наиситна може да бъде изкуство: когато в нея вече няма никаква лудост, когато ноемата и е забравена и в следствие на това същината и не ми въздейства – нима смятате, че пред Разхождащите се жени на коменданта Пьйо се вълнувам и казвам: "Това е било"?
Киното има своя дял в това опитомяване на фотографията – поне игралното кино, именно онова, за което казват, че е седмото изкуство( един филм може да бъди луд изкуствено, да представя културните знаци на лудостта, но това никога не е природа (по иконически статут); то винаги е самата противоположност на халюцинацията; то е просто излюзия; неговата визия е мечтателна, а не екмнезична.
Другото средство за обуздаване на Фотографията е всеобщото и разпространение, превръщането и в стадна, банализирането и, така че да не остане насреща и никакъв друг образ, по отношение на който да се открои, да утвърди специфичността, скандала, лудостта си. Това се случва вече в нашето общество, където Фотографията смазва с тиранията си другите образи: няма вече гравюри, няма фигуративна живопис, освен омаяно (и овайващо) подчинени на фотографския модел.
През посетителите в едно кафене някой ми каза с основание: "Вижте колко са безлични; днес образите са по-живи от хората."Вероятно един от белезите на нашия свят е това преобръщане:живеем според някаква всеобща образност. Вижте Съединените шати: там всичко се превръща в образи – съществуват, произвеждат се и се консумират само образи. Краен пример: влезте в някой порноклуб в Ню Йорк; няма да откриете разврата, а само неговите представяния; сякаш анонимният индивид (най-малко актьор), който доброволно се подлага на вмръзване и бичуване, изпитва удоволствие само ако то се превръща в стереотипен (изтъркан) орбаз на садомазохизъм: насладата преминава през образа и това е голямата мутация. Такова преобръщане неизбежно поставя етичен въпрос: не че образът е неморален, нерелигиозен или дяволски (както някои са обявявали при появата на Фотографията), а че когато покрие всичко, той изцяло лишава от реалност човешкия свят на сблъсъците и желаниета под предлог че го илюстрира. Характерно за така наречените напреднали общества е , че те днес консумират образи, а не вярвания както някогашните, следователно са по-либерални, по-малко фанатични, но и "по-фалшиви"(по-малко "автентични") – нещо което в текущото съзнание превеждаме с признанието за чувство на отблъскваща скука, сякаш с универсализирането си образът създава свят без разлики (безразличен), от който само тук-там можше да избликне крясъкът на анархизмите, маргинализмите и индивидуализмите: да унищожим образите, да спасим непосредственото (без посредничество) Желание.
Луда или разумна?Фотогафията може да бъде и двете:разумна, ако реализмът и остава относителен, обуздан от естетически или емпирични привички (прелистване на списание при фризьора или зъболекаря); луда, ако този реализъм е абсолютен и изначален, ако може така да се каже, предаващ обратно на влюбеното и уплашено съзнание самото писмо на Времето – чисто ревулсивно движение, което обръща течението на нещото и което накрая ще нарека фотографски екстаз.
Това са двата пътя на Фотографията. За мен остава изборът дали да включа представлението и в културния код на съвършените илюзии, или да се изправя вътре в нея пред събуждането на неотвратимата реалност."

Camera Lucida, Ролан Барт

Ф. Г. Лорка

ГРАД В БЕЗСЪНИЦА
(Ноктюрно за Бруклинския мост)



Никой няма да заспи под това небе. Никой. Никой.
Никой няма да заспи.
Децата на луната бдят и обикалят своите колиби.
Ще дойдат живи игуани да ухапят хората, които тук не спят,javascript:void(0)
и бягащият със разкъсано сърце на ъгъла ще срещне
един невероятен крокодил, безучастен към плахия протест
на звездите.

Никой няма да заспи днес на света. Никой. Никой.
Никой няма да заспи.
В най-далечното гробище един мъртвец
вече три години се оплаква,
че сухи все остават коленете му -
погребваха дете там тази сутрин, и то плачеше така,
че трябваше да свикат кучетата да го заглушат.

Животът не е сън. Бийте тревота! Тревога! Тревога!
Ние падаме от стъпалата, за да захапем влажната земя,
или се изкачваме по острието на снега с букет от мъртви гергини.
Но няма тук забрава, нито сън,
а живо тяло. Целувките сплитат устата
в нов възел от вени,
и който се страхува от смъртта, на раменете си навеки ще я носи.


А един ден
конете ще навлязат в кръчмите
и яростните мравки
ще нападнат жълтото небе, скрито в очите на кравите.
А в някой друг ден
ще видим как възкръсват изсушени пеперуди,
през пейзажа на сивите гъби и немите кораби
ще видим как блести нашият пръстен и рози падат от езика ни.
Бийте тревога! Тревога! Тревога!
Всички, които пазят още следите на лапите и на проливния дъжд,
и онова момче, което плаче, защото не знае за моста,
или онзи мъртвец, който вече има само глава и обувки,
всички тях трябва да доведем до стената,
където чакат игуани и змии,
където чака мечата челюст,
където чака изсушената като мумия ръка на детето
и камилската кожа настръхва от синята тръпка на жестокия студ.


Никой няма да заспи под това небе. Никой. Никой.
Никой няма да заспи.
Но ако все пак затвори очи -
бийте го с камшици, мои деца, бийте го с камшици!
Нека израсне гора от разтворени очи
и горестни горящи рани.
Никой няма да заспи днес на света. Никой. Никой.


Аз вече казах.
Никой няма да заспи.
Но ако на някого през нощта мъхът по слепоочията се сгъсти,
отворете люковете, за да види под луната
фалшивите чаши, отровата и черепите на театрите.

(из стихосбирката "Поетът в Ню Йорк", 1930)

http://liternet.bg/publish21/f_g_lorka/index.html

кривия пясък на мисленето
с боси крака се преравя
под ключ окачен на тавана
мълчанието се разхожда
в тъмното
дълбините на глада
да изпилиш
безгласно
да танцуваш под тънката струя
на крадени въглени
когато не вярваш в стъклото
студено и хладно
а полета е мрежа в морето
слабостта била срязала камъка
и нощта била пребродила
нощвите
с един ням свидетел

Нуждата от потвърждение на реалността и изостряне на преживяното чрез снимките е вид естетическо потребителство, с което вече сме свикнали. Индустриалните общества превръщат своите граждани в налудничави събирачи на образи; това е най-неудържимата форма на душевно замърсяване. Изострените ни копнежи по красотата, по незадълбаване под повърхността, по изкуплението и спасението на душата и възхвалата на света – всички тези елементи на еротичните чувства намират потвърждение в нашата наслада от снимките. Но в нея намират израз и други, не дотам спасителни чувства. Не би било погрешно да кажем, че хората изпитват натрапчива нужда да фотографират: да превърнат самото преживяване в начин на виждане. В края на краищата да преживееш нещо се отъждествява с това да го заснемеш, а да участваш в обществено събитие все повече се свежда до това да го гледаш на снимка.

....

“В “екологическото сафари”, тази същинска комедия, пушките са се превърнали във фотоапарати и камери, защото природата вече не е онова което е била – от което хората е трябвало да се пазят. Днес опитомената, застрашена, умираща природа трябва да бъде пазена от хората. Човек се страхува – и стреля. Но когато изпитва носталгия прави снимки.
Сега е времето на носталгията, а снимките активно будят носталгия. Фотографията е елегично изкуство, изкуство на залеза.


Сюзан Зонтаг "За фотографията"

да пишеш за да бъде ясно
защото вътрешната стена на ядката
е мека тясна ивица
и можеш да се удавиш
причините идват отвън
но бялата поляна
на която лежи
подсъдимия
се стича нагоре
без течение
или замръзва
в очакването
за нас самите

няма нужда да увещавам
нито себе си / нито теб
че можем да летиме
нужно ни е мълчание.
нужно е разпадане.

да нахраним рибите,
които ни обичат.

моята тревожност е една щампа
над нея има само-синьо небе
изоставено и самотно
то е създадено
да поглъща спомените

тънката пайжина на нашето "сега"
провира се покрай мухите.

болка винаги
може да се намери
стига да търсиш
но в мълчанието
тя е пеперуда
на дъното на залеза

"сега" си близо
колко си близо?