ОПИАТ

щели да пускат
детелина на безценица
с четири листа
от олово
закона за жаждата
вече доказа
родени сме били
да бъдем доволни

дъждът е само
време за губене
а времето на вятъра
се пръсна по земята
и всеки го е страх да крещи
че казват в пустинята
всичко се чувало

за да дишаш с величието
откъсни се от себе си
капка
на върха на пилата
полета е смут
спри плача на коленете
в мисълта се потъва
ето песента се разсейва
и остава само тялото ти
восъчно подобие
отвътре те тресе
недоверие
спри плача
вътре в ставите
защото волята е смугла рана
от която ще полетят птиците
на ята
спуснали криле
към земята
долепили плътта си
до топлата кал

към дъното
към дъното
по плаващи пясъци
без огледала
щом нещо започне
веднъж
то е от камък

монолог

Старанието се препъва по стъпалата
и театрално пада на ледения под:
аз съм сам
и моите братя са рибешки кости
кълве от ръката ми последно зърно
олющен петел
обявил утрото за отклонение
стоманени стомни
пълни с изпита вода
се надигат над мене
крещя от невзрачност
на своята пустота
ограбен от тънкия гребен
на тази вълна
в пустошта на едно
песъчливо съмнение
тялото ми е скъсана мрежа
през нея комарите възвестяват зимата
отиват си
в сърцето на снега
забиват тела да смучат кръв
като иглички бор
затворени в шепа
паяжините се строят със мисъл
дълбока колкото бездомна делва
и щом се хвърлиш ти на дъното и
след себе си повличаш цяло сборище
от призраци
но къде е златната везна
понесла се на раменете на звездите
обърнала навън хастара си
и затоплила със кръв олтара си
къде е слънцето изригнало
от пустинята завърнало се
и потънало в на планините
пазвите
когато времето е спряло
на изворите ледената капка
в мълчание отпусната
лекува язвите
с бедумен вятър
как да кажеш там
“това е пътя
аз съм горе”
как да паднеш
по очи
и да продумаш
“аз съм долу
под земята
бързо с мен дълбайте
тая пропаст”
и петната по стената
се простират надалечко
и по стъпалата само
леко се изкачва
твойта гордост
като болест
бавно тъпче в тебе
твоите подбуди
и събуждаш се
по-жаден
и по разумен
със пресъхнал
поглед

ИЗБЕЛЕЛИ ИСТОРИИ
Стръмни несретни пътеки облаци лебеди
Картина на дъното
От живата плът на сърцата на охлюви
Риби и жадни кронопи
Забързани в приказен танц над полята
Влачат камъни по тънкото опако на ръцете на черни робини
С прашасали глезени и сълзи в очите
Черни робини до пладне перат лицата си на слънце

листата умират
без патетика
в затворена стая
символично захвърлена насред пътя
наоколо са тварите
с вледенени крайници
Призраци-
брилянтни примери
за стомната без дъно
сплетени са линиите на ръцете
в притихнал танц
думите заобикалят опасните места
забиват колчета в земята
опъват простора си
на слънце
изгорелите къщи са нашите гробища
екстаза ни
се губи в тъмното
по постижим е плача
по нещо изгубено
защото снимките дебнат
безобидно в ъглите
обясняваме мълчанието със златото
а то ни чака
с разтворени пръсти
с престорени сенки
с гореща утроба

"Съвременната поезия е регресивна семиологическа система. Докато митът цели някакво свръхзначение чрез разширяването на първата система, поезията, напротив, се стреми да се върне към подзначение, към предсемиологическо състояние на езика: накратко казано, тя се опитва да трансформира по обратен път знака в смисъл. Нейният идиал – който има характер на стремеж – би бил да достигне не до смисъла на думите, а до смисъла на самите неща.Това е причината тя да нарушава езика, да увеличава колкото се може повече абстрактността на понятието и произволността н а знака, като разтегля до границата на възможносто връзката между означаващо и означаемо с целия му потенциал с надеждата най-сетне да достигне до своеобразно трансцедентно качество на нещата, до естествения им (а не човешки) смисъл. Оттук и есенциалистките амбиции на поезията, убеждението че тя единствено улавя самото нещо , и то именно дотолкова, доколкото се изживява като антиезик. Всъщност от всички потребители на словото поетите са най-малко формалисти, тъй като единствени те смятат, че смисълът на думите е само форма, и понеже са реалисти, те не могат да се задоволят с това. Ето защо нашата съвременна поезия се утвърждава постоянно като убийство на езика, като своеобразен пространствен, осезаем аналог на мълчанието...
Но и тук, както и при математическия език, именно самата съпротива на поезията я превръща в идеална плячка за мита: митът улавя видимото безредие на знаците - поетическа фасада на един същностен ред - и тго превръща в празно означаващо, което ще му послужи да означи поетичността."
Р.Б.

"Обществото се е захванало да вразуми Фотографията, да укроти лудостта, която непрекъснато заплашва да избухне в лицето на гледащия. За целта тя разполага с две средства
Първото е превръщането на Фотографията в изкуство, защото нито едно изкуство не е лудо. Оттук настойчивото съперничество на фотографа с художника, подчиняването му на риториката на картината и на сюблимирания и начин на представяне. Фотографията наиситна може да бъде изкуство: когато в нея вече няма никаква лудост, когато ноемата и е забравена и в следствие на това същината и не ми въздейства – нима смятате, че пред Разхождащите се жени на коменданта Пьйо се вълнувам и казвам: "Това е било"?
Киното има своя дял в това опитомяване на фотографията – поне игралното кино, именно онова, за което казват, че е седмото изкуство( един филм може да бъди луд изкуствено, да представя културните знаци на лудостта, но това никога не е природа (по иконически статут); то винаги е самата противоположност на халюцинацията; то е просто излюзия; неговата визия е мечтателна, а не екмнезична.
Другото средство за обуздаване на Фотографията е всеобщото и разпространение, превръщането и в стадна, банализирането и, така че да не остане насреща и никакъв друг образ, по отношение на който да се открои, да утвърди специфичността, скандала, лудостта си. Това се случва вече в нашето общество, където Фотографията смазва с тиранията си другите образи: няма вече гравюри, няма фигуративна живопис, освен омаяно (и овайващо) подчинени на фотографския модел.
През посетителите в едно кафене някой ми каза с основание: "Вижте колко са безлични; днес образите са по-живи от хората."Вероятно един от белезите на нашия свят е това преобръщане:живеем според някаква всеобща образност. Вижте Съединените шати: там всичко се превръща в образи – съществуват, произвеждат се и се консумират само образи. Краен пример: влезте в някой порноклуб в Ню Йорк; няма да откриете разврата, а само неговите представяния; сякаш анонимният индивид (най-малко актьор), който доброволно се подлага на вмръзване и бичуване, изпитва удоволствие само ако то се превръща в стереотипен (изтъркан) орбаз на садомазохизъм: насладата преминава през образа и това е голямата мутация. Такова преобръщане неизбежно поставя етичен въпрос: не че образът е неморален, нерелигиозен или дяволски (както някои са обявявали при появата на Фотографията), а че когато покрие всичко, той изцяло лишава от реалност човешкия свят на сблъсъците и желаниета под предлог че го илюстрира. Характерно за така наречените напреднали общества е , че те днес консумират образи, а не вярвания както някогашните, следователно са по-либерални, по-малко фанатични, но и "по-фалшиви"(по-малко "автентични") – нещо което в текущото съзнание превеждаме с признанието за чувство на отблъскваща скука, сякаш с универсализирането си образът създава свят без разлики (безразличен), от който само тук-там можше да избликне крясъкът на анархизмите, маргинализмите и индивидуализмите: да унищожим образите, да спасим непосредственото (без посредничество) Желание.
Луда или разумна?Фотогафията може да бъде и двете:разумна, ако реализмът и остава относителен, обуздан от естетически или емпирични привички (прелистване на списание при фризьора или зъболекаря); луда, ако този реализъм е абсолютен и изначален, ако може така да се каже, предаващ обратно на влюбеното и уплашено съзнание самото писмо на Времето – чисто ревулсивно движение, което обръща течението на нещото и което накрая ще нарека фотографски екстаз.
Това са двата пътя на Фотографията. За мен остава изборът дали да включа представлението и в културния код на съвършените илюзии, или да се изправя вътре в нея пред събуждането на неотвратимата реалност."

Camera Lucida, Ролан Барт