За пореден ден, пореден час и посока и отново и отново бавно се потапям в днешния ден.

Навън вали-въпреки че слънцето се показва бавно и необмислено зад облаците.

Навън вали и се отразява вътре-може би пък е точно обратното

празнината е в мен

Задълбава бавно и болезнено по целите ми вътрешности. Дълбае отдавна-дали е останало нещо изобщо- не зная.
но продължава да боли и то все по силно от преди един два дни отпреди 1 2 години със различна интензивност и сила. Нещо в мен се случва, а аз дори не мога да му дам форма и да го нарека някак.

Не мисля ,че човек трябва да бъде просто механизъм. Не искам, но постепенно Нещото все повече ме тласка във времето към момента в който трябва да заема своята част от машината и да изпълнявам своята функция. Дали то ще успее?.Всички знаем, че като се развалят частите обикновенно ги подменят с други и това не пречи. Звучи зловещо!И Освен всичко То продължава все по-силно да дълбае. Поглеждам валежа в себе си и откривам ,че вече няма и сълзи дори. Какво означава да се превърнеш в част от Нещото? Защо не мога да проникна в цялата машина и да я обхвана с поглед или по точно да я усетя дори толкова ли време е нуждо за да издълбаят улеите които да се поставят нв сърцето ми за да се задържа с останалата повърхност. КЪМ НИЩОТО!ПЪТУВАМЕ! КЪМ БЕЗСМИСЛИЕТО. а аз се рея като свободен и несъстоятелен електрон или пък атом или безкраяните клишилрани думички не могат да кажат какво точно ,но продължавам да пътувам след машината. Следвам я. Наистина следвам я. Тя ме тегли като магнит и дори се е случвало в много моменти и опити да се опитам да открия липсващото парченце от пъзела, което трябва да запълня. Въпреки това обаче нещо пречи. Нещо неуморно дърпа и то винаги в противоположна посока и не успяваш да откриеш и затваряш очи и плачеш. Отвътре. Силно. Без сълзи. Плачеш в мисли и те се стичат по огледалната повърхност на душата ти и после се изпаряват в нищото. Мислиш си че вече е топло но точно тогава отново започва да вали!И така ще бъде винаги. Дали? Заслужавам ли го. Искам да се обърна в посоката на звука и да го накарам да погълне мен.. Звука на нищото е като този който издават сутрин клаксоните на автомобилите в безкрайната поредица от дните на живота им. Нашите гласове са звука на нищото.Обикновенно. просто понякога. Или пък винаги. Дали понякога ги следваме или винаги напасваме лепенките по посока на начина на кино лентата, която винаги остава една и съща. Думите са просто част от еднаквия филм. И в крайна сметка всички филми се повтарят. Поне след време, но най често винаги. Със скоростта на светлината. ПО всички краища на света. Разговарят едно и също по почти еднакъв начин сякаш част от едно общо НИЩО. Безсмислено е.

Но защо нещо пречи и аз да бъда там. Не че искам но понякога така боли ,че мисля за примирение. Понякога просто искам да си дам име и да мога да се прерисувам в малаката вазичка цветя или натюрморт с куп и триъгълник. и да има за какво да се заловя после когато се представя на себе си. Огледалото дава някаква представа но то може лесно да се счупи. И тогава. Ще има много парчета, които всъщност всички са различни и са част от мен. Счупила съм моето огледало много отдавна и вече не мога да открия за кое парче да се хвана. Пък и понякога когато видя себе си в повърхността откривам само празнина. Не мога да доловя нищо. Очи, уста, нос и какво от това за бога. Това не съм аз. Това е обвивка. Искам да присъствам в себе си ,а не да се извмервам с ръцете и краката си. Ще изям огледалото за да видя какво става там някъде вътре. Но има ли светлина, която да освети повърхностите. Или не. Свети ли някоя свещичка. Кой ще я запали за да свети. Аз я гасих много отдавна. Сега всичко спи-или пък умира-или пък вече отдавна не съществува. Зима. Вечна зима.полярна зима. Но аз пак плача. Вътре и навън. Значи не е умряло. Но вали дъжд.Вали. Може пък да е хубаво. След дъжд има и дъга понякога. И Тогава ще просъществуват цветовете-такива каквито винаги искаме да видим в себе си. Преляти в повърхността на водата и пречупващи лъчите на луната. Нека да вали.Очаквам дъга. Някога.