сред много безбройни капещи пръсти,

от които се пълни блатото

аз търся да приказвам с рибите

водата не се помръдва

изтласкала на повърхността утайката си

като заледен от мисли таван

затстояли цветове между късовете

симулират хармония и гният от неискреност

смачкани листа се разлагат на прах

жълто-зелени думи се разхождат и се смеят

ехидно и жалко с хиляди подправки

опитват да изглеждат по-привлекателни

и да опияняват

със замъглено съзнание да привличат

още и още животи,

да поглъщат с начервените си уста

нашите свежи тела

да изпият соковете ни

да ни оставят безжизнени

накъде можем да бягаме

освен да прекосим тинята

а мехурите от размътени лъжи чакат

настояват да ни уловят в себе си

и да ни превърнат в грозни пъзели

от изкуствени цветя забиващи корени в дъното

със течаща от тях слуз

от изхабени, забравени мръсни сълзи

как да стигнем?

без да да се удавим?

в косите на блатото.