не се страхувам

но добротата ми

понякога се появява

като видение

съдрана завеса

намачкана

зацапана

не се интересувам

от болезнеността си

но понякога се появява

по пайжината ми

онази окръжност

в която

съм прекалено наранена

нямама сили

дори когато успявам

да изкачвам по пръстта

и трепереща достигам

до някоя пролука

и тогава някой

ще настъпи ръката ми

уморена съм

прекалено променена съм

за да драпам през калта

за да искам да запазвам

усмивката си за някого

не се оглеждам вече

в себе си

не се обичам

безразлична съм си

и не зная

за кого да плача

за любовта си към световете?
за малките си строшени пръсти?
знам безсмислието

на записванията

на собствените части

просто приемаш

живота си

на зацапан прозорец

без завеси

без рисунки по стъклата

без птици

които да кацат по перваза ти

просто прозорец