едно пътуване

притичващи през тунели огньове дълбаят
запалени някога
опустошители създали пътеки са ТЕ
конете на вятъра препускат по тях
някакъв влак като диря се докосва по линиите на пътя ми
АЗ съм ТАМ вътре-с очи през стъкла си връщам ДВИЖЕНИЕТО (03.08)

...

спирам-колкото за една вълна-разстоянието преди да се разпадна-брегът е покрит със телата и стъпките им-въздуха завит в шумове и гласове на пластове-всичко е балон, който водата в мене пробива-едно момиче стиснало коленете си става и иска да си тръгне-аз се прибирам отново в морето си(04.08)

...

УСЕЩАНЕТО:

имам нужда да прегърна въпреки всяка пора, която се пълни със слънце и хората на вълни и погледите във кожата ми, искам просто да плача.само смехът и плачът в мен могат да ме освободят за малко поне. само един цвят, който е извън всяка палитра и няма как да се вмести, няма как да се залепи за тази картина-тук тя е така лека и слънчева, а то цялото мое тяло се оставя като трева без вода тука. искам да запълня една огромна бездна - без думи - без движение- без нито една стъпка - само да подпирам сетните на морето с ръцете си и да давам цялата тая вътрешност. ТУК тя не може да попие-няма как.(06.08)

...

лъчи, които се удрят в лицето ми-хората са пясък и болка-пихме бира и се притискахме-няма нищо вече-просто болка-няма да бъда никъде-искам само едничък човек до вълните - да говорим ЕДНАКВО-искам да скоча в усещането и да бъда САМА-искам просто да бъда сама(09.08)

...

пресищане от пясък-преситена ръка от затворени в палатка хора- аз съм момичето на снимката зад огромната сянка- глас на някого стискащ миналото-"лека нощ" от някого на една стена разстояние-сънят е спуснат отгоре капак за моята последна капка-обаче ценната картина...знаех го тогава:

когато на плажа пред луната те намерих

онези режещи и тебе ръце които те настигат

не знаеш измамата им

като тайни скривалища за огледалата на дупки

оставяш им се

дните са като желе

мачкаш ги като костенурка

намерих една за твоя подарък

има ли значение

НЕ ТЕ ИСКАМ

злобно е нали

и съм своята утеха

имам си мост

далечина

и оттам спирала

някой пуска спринцовки по моята стълба

а днеска ти обърках гласа

музиката се засилва

нахвърля познати имена

предметите се натрошават

върнах се

и не те откривам

и няма как да бъдеш тук

(09.08)

...

сенките които сме

онова бяло платно на което си рисуваме ръцете

има ли значение

танцът ми над дима от хора

на пясъка под телата и думите

момичето е легнало и плаче

а някой друг е продупчил небето

и някой друг е при вас сега

какво?

аз зная една песъчинка повече

(12.08)

...

пътят и пътят ми

искаш пак поезията ми

не разбираш

СТИГА

няма причина

да не изхвърлиш смачкана цигара изгорила се до фас

със косите на онази послендата останала жива

жива и ритмична поста

поставена на прозорец

и все пак

усещането е силно

каквото и да говорят въздържателите

а пък смехът е като от оня филм

където те блъскат

като затворените стъкла на рана незараснала

дълбока

от резка на различие

ек във морето

отказ сковава те

тръгва от краката ти по ситните косъмчета

ИЗХОД

(12.08)

...

-кръг

-някой да даде запалка

-изгуби ли я

-изчакай втория ден

-ние тука сме като на магия

-сложи го в някой джоб онова усещане

-никой не знае

-ще се напушим и ще чакаме изгрева просто е

ВСИЧКИ

-изчезват обувките ми

-мълчание и усмивки симпатични

-котлоните имат и други цветове

-виж, настрой минутите на жар да се изпекат

-звезда отверка

-да бе

-разглабя всички неща, които пясъка е погълнал

-всеки предмет всъщност е в странична връв, завит подарък без да го очакваш

-виждаш ли...виждаш ли това?

(14.08)

...

в някаква колиба на края на света

пътувахме през пустинята докато водата ни намери и ни напои

червените луни по някаква пътека идват

и вятърът на звездите които сме всъщност

срещаме се преди падането

изгаряме с желанието

на две очи

зад зимен прозорец

но сме ТУК

когато гласовете утихват

и смехът се излива по земята

въртим тогава надеждите си

в кръг

за някакъв полет

или за някой сън

в който ни има НАС

сами сме

чупливи бутилки

наредени по пясъка

навсякъде смеховете ни

свещи запалени

през онези нощи

вълните ни стигат брега

ще ни залеят

след малко само

мислим си го всяка нощ

но продължаваме

още сме тук

закачени за конците си

увиваме се едни в други

искаме загубената обувка на момичето живеещо в гората целунало някоя шишарка

виждал ли си изгрева като кълбото сила което да сграбчиш

изтичаме като скъсани картини

и сме прах

толкова мек

като пясъка по който стъпвате

и никога няма да видите какво съдържа

вятъра идва отново