страхът от собствената плесен
която може така да се залепи за мен
че да не мога да съблека дрехите си
се появява в едно с най-чистото усещане
че се нуждая от бясния порой на думите
оцветени като буря
под огромната арка на моето безумие
сякаш ще бъде грях
да плувам сред тях
а това е само страхът
от моята собствена участ
на разпадаща се дъга
която няма събрани очертания
а е като вихър от коне по небето
стъпква самото мое ТЯЛО
със огромните си копита от чувства
и заради онези белези които оставя
се крия под метално покривало
от добре запомнени мисли
и така се утешавам
че служа на спокойното изкуство
изкуствено като найлоново цвете
свивам си очите докато гледам блатото му
толкова застояло
пълно с найлонови пликове събрали символи за морето
...
сбръчквам се
докога човекът трябва да продължи да се изстисква
кога лимонът попива достатъчно суша за да бъде захвърлен
кога супата е достатъчно солена от утолените ми зараждащи се сълзи
някой каза че не може да знае кога да спре
аз пък не искам да зная какво казва някой
да увеличавам ли още и още скоростта на въртележката докато почна да повръщам?
и накрая се свършва
и ще се изпаря
или най-после ще се вселя в себе си
разбирано като единство на време и час
без нито едно забавяне
колко по-бързо и по бързо мога да пиша...
а когато спра
остава само празнотата на спомена за нещо безвъзвратно изгубено
безвъзвратно унищожено
от мене самата
No comments:
Post a Comment