СИЛВИЯ ПЛАТ

ОГЛЕДАЛО

Аз съм сребърна и точна. Без пристрастия.

Попадне ли ми нещо, глътвам го

каквото е - не ме помътва ни омраза, ни любов.

Не съм жестока. Достоверна съм -

око на малък бог, четириъгълно.

Вторачила съм се в отсрещната стена.

На точици е, розова. Така отдавна гледам,

че вече е частица от сърцето ми. Но тя потрепва.

Лица и мрак периодично ни разделят.

Сега съм езеро. Една жена над мен претърсва

пределите ми за това, което е.

За миг след туй извръща поглед

към някой от лъжците - свещите или луната.

Гърба й виждам и го отразявам точно.

В замяна получавам сълзи, разтревожени ръце.

Трябвам й. Тя идва и си тръгва.

Лицето й замества всяка сутрин мрака.

Удавила е в мен момиче и сега от мен една старица

се издига ден след ден към нея - като ужасна риба.

...
ПРЕЗ ВОДАТА

Черно езеро, черна лодка и две човечета - черни изрезки.

Къде отиват черните дървета, които тук пият вода?

Сенките им навярно ще затъмнят и Канада.

От водните цветя ни застига бледо сияние.

Листата им не искат да бързаме.

Те са кръгли, плоски и пълни с мрачни съвети.

Студени светове се цедят от веслото.

Духът на мрака е в нас. И в рибите е.

Сред езерото дънер вдига бледа длан за сбогом.

Звезди разцъфтяват сред лилиите.

Не те ли прелъстяват тия безизразни сирени?

Това е тишината на втрещените души.

....

ВИСЯЩИЯТ

За корените на косите незнаен бог ме хвана.

Като пустинен пророк цвъртях във волтове синкавина.

Нощите щракнаха блендата, подобно гущеров клепач:

свят на гологлави бели дни в безсенчестата кухина.

От лешоядна скука на това дърво стоя прикована.

Ако е на мое място, ще направи същото и този палач

.....

БРЯСТ

На Рут Фейнлайт*

Познавам дъното, казва тя. Познавам го с огромния си отвесен

корен

Ти от това се страхуваш.

Аз не се страхувам - била съм там.

Морето ли е шумът, който чуваш в мен,

неговите недоволства?

Или гласът на нищото, който беше лудостта ти?

Любовта е сянка.

Как лежиш и плачеш след нея.

Чуй - ето копитата й - избягала е, като жребец.

Цяла нощ ще препускам така, устремено,

докато главата ти стане на камък, възглавницата ти малка

морава.

Отеквайки, отеквайки.

Или да ти донеса звука на отровите?

Тази огромна тишина е дъжд сега.

А това е плодът му - тенекиенобял, като арсеник.

Изстрадах зверствата на залезите.

Обгорени до корен,

червените ми влакънца пламтят и не помръдват, една ръка от

жици.

Сега се разпадам на парчета, които политат наоколо като трески.

Вятър от такава ярост

няма да допусне свидетели - трябва да крещя.

Луната, също, е безмилостна - ще ме влачи

жестоко, оставайки без успех.

Сиянието й ме поразява. Или може би аз съм я уловила.

Ще я пусна да си ходи. Ще я пусна да си ходи.

Смалена и плоска, като след основна операция.

Как лошите ти сънища ме обладават и даряват.

Обитава ме вик.

Вечер той излита

като търси, с кукичките си, нещо, което да обича.

Ужасена съм от това тъмно същество,

което спи в мен;

цял ден усещам леките му, пухести премятания, злобата му.

Облаци минават и се разпръскват.

Нима това са лицата на любовта, тези бледи безвъзвратности?

И за това ли тревожа сърцето си?

Неспособна съм на повече знание.

Какво е това, това лице

така убийствено в примката от клони? -

Неговата змийско-отровна целувка.

Тя вкаменява волята. Това са усамотените, бавни грешки,

Които убиват, които убиват, които убиват.

Превод: Владимир Трендафилов