така смазани са колелцата че готова съм да се изсипя отново в пихтиестата блудкава чаша в която натъпквам собствената дефиниция:
така съм пълна догоре с тази измислица и дори с представата че съществувам като свобода
като запалено фенерче което изследва мрака и се заблуждава че е огън
а огъня е стъпкан
така сряза плътта на моята ципа от грешни езици поникнали
обели люспите под които съм закопана изстъргана прегряла безцветна едвам дишам
а още утре ще повярвам в силата с която мога да пръскам чуждите глави
и своята собствена
без да искам нищо красиво
изяла съм го в белите си дробове навътре под голямата бяла сълза която вече дори не отича от време на време
съществува ли нелипса а?
съществува ли някое вещество освен онзи атом прекалено твърд плод на спластена човешка илюзия
борбата със собствената липса
кога умря ти?
аз не помня-беше отдавна
затрупа ме някакъв тънък конец на който увиснах и от страх да не се скъса се освободих от всичко ценно
и никой не го е търсил оттогава
и още утре ще забравя
в граматиката на собствената борба която сега ми се вижда като жалка гадост отлята присадена изгладена и продадена на мен
и в тази страна на триъгълника няма връх

когато изчезнах
започнах да виждам празнотата навсякъде
благодаря че ме обели
сега ще трябва да се закача някъде
не мога да очаквам друго