умирам в мъгливата рамка на прозорец

и скривам с ръце огнището нажежено на раната

претоварвам се с резки по дървената кожа, за да не загния

но най-вече да не отлепя клепачи и очите да попият горчивия дъжд

сега съм следа- прегорих косата си с тежък тютюн и я скрих под камък,

който ще остане кадър непроявен, защото ми предаде студенината си

а ти си някъде наобиколил дърветата с отпечатък от олио,

който тежи на гърлото и потъва в пръстта,

но докато се изпаряваш

като метал върху плътта на листо ми

тежиш толкова

че не може да има искреност

не може да има погледи

и зад белите стени на тези думи

ще заспя заради някакъв инстинкт на изплашено животно,

което изчаква опасността да премине