"По този начин...е възможно на нивото на земята да бъде "Лондон", на десет метра височина да бъде една груба дъска за игра на дама с разместени в полетата пулове, несъвместима с никакво съзвучие на светлосенки и установени условности, на двадесет сантиметра да бъде червендалестото лице на Атилие Пресути, на три милиметра да бъде една блестяща никелирана повърхност(копче, огледало?), която на петдесет сантиметра да съвпада с китариста, нарисуван от Пикасо през 1918 година и принадлежал на Аполинер. Ако разстоянието, което прави едно нещо това, което е, се измерва с нашата увереност, че познаваме нещото такова, каквото е, не би си струвало труда да продължаваме това писане, това весело усърдие за изтъкването му...Развитието във времето(неизбежнагледна точка, измамна причинност) се възприема само по силата на опростяващо, елеатско разделение на преди, сега и после, понякога прикрито под галска непреходност или екстемпорален оттенък от смътна хипнотична мотивировка. Самото настояще на това, което става(полицаите спуснаха ролетките), отразява и дроби времето на безброй плоскости; вероятно от някои от тях ще можем да тръгнем обратно по прозрачния лъч, да се върнем назад...Историята на света блести върху което и да е бронзово копче от униформата на който и да е от полицаите, разпръскващи тълпата.В същия миг, в който интересът се съсредоточава върху това копче(второто от яката надолу), отношенията, които са свързани с него и го довеждат до това, което е, са сякаш всмукани в ужаса на едно пространство, пред което дори просването по корем губи смисъл...Когато лошите читатели на романи начекват, че е уместна правдоподобност, те неизбежно изпадат в положеинето на идиота, който след дванадесет дни пътуване с кораба "Клод Бернар" пита сочейки към носа: "Натам ли се върви напред?"
ЛОТАРИЯТА
Хулио Кортасар