света виси на косъм
всеки миг
искам да ме спасиш
да ме извадиш от реката
сиянието на светлината
опарва перата на приближаващите патици
(този свят
нимфа завил се с качулката на нормалността
бяга покрай градовете забулен в собственото си отсъствие
изморява се
отпочива в някой далечен град
седнал насред площада до шадравана в който топи крака
по небето плуват облаци
големи колкото патешки яйца
изпопадват и се разбиват по
чадърите на дамите готови да се прикрият
в градската библиотека
книгите се бутилират
изцеждат се жизнените им сокове а после
земята се полива
всичко сякаш е пресовано и изцедено за тази цел вече
и като се намираш в оня изцеден свят
оглеждаш върха на обувките си
да намериш пресилено вдъхновение
но тъй тъжно е редуването на думите
погранични и тревожно истерични като сезоните в модата
настъпват се в трамвая и при по-изненадващ завой
изпопадват по земята
смесват се като тесто за баница
и после се разпръскват виновно
онемели
съсирени
и прашни
изобщо
използвани за терапия в някой манастир
в който се прави изкуство по пладне
между молитвите
цялата тази тревожност на света
застанал на ръба на пропастта
крещи
храни се от пепелта
смее се неистово
с все същия смях
но най-лошото остава за ония
които не са сигурни дори
в собствената роля