"Обществото се е захванало да вразуми Фотографията, да укроти лудостта, която непрекъснато заплашва да избухне в лицето на гледащия. За целта тя разполага с две средства
Първото е превръщането на Фотографията в изкуство, защото нито едно изкуство не е лудо. Оттук настойчивото съперничество на фотографа с художника, подчиняването му на риториката на картината и на сюблимирания и начин на представяне. Фотографията наиситна може да бъде изкуство: когато в нея вече няма никаква лудост, когато ноемата и е забравена и в следствие на това същината и не ми въздейства – нима смятате, че пред Разхождащите се жени на коменданта Пьйо се вълнувам и казвам: "Това е било"?
Киното има своя дял в това опитомяване на фотографията – поне игралното кино, именно онова, за което казват, че е седмото изкуство( един филм може да бъди луд изкуствено, да представя културните знаци на лудостта, но това никога не е природа (по иконически статут); то винаги е самата противоположност на халюцинацията; то е просто излюзия; неговата визия е мечтателна, а не екмнезична.
Другото средство за обуздаване на Фотографията е всеобщото и разпространение, превръщането и в стадна, банализирането и, така че да не остане насреща и никакъв друг образ, по отношение на който да се открои, да утвърди специфичността, скандала, лудостта си. Това се случва вече в нашето общество, където Фотографията смазва с тиранията си другите образи: няма вече гравюри, няма фигуративна живопис, освен омаяно (и овайващо) подчинени на фотографския модел.
През посетителите в едно кафене някой ми каза с основание: "Вижте колко са безлични; днес образите са по-живи от хората."Вероятно един от белезите на нашия свят е това преобръщане:живеем според някаква всеобща образност. Вижте Съединените шати: там всичко се превръща в образи – съществуват, произвеждат се и се консумират само образи. Краен пример: влезте в някой порноклуб в Ню Йорк; няма да откриете разврата, а само неговите представяния; сякаш анонимният индивид (най-малко актьор), който доброволно се подлага на вмръзване и бичуване, изпитва удоволствие само ако то се превръща в стереотипен (изтъркан) орбаз на садомазохизъм: насладата преминава през образа и това е голямата мутация. Такова преобръщане неизбежно поставя етичен въпрос: не че образът е неморален, нерелигиозен или дяволски (както някои са обявявали при появата на Фотографията), а че когато покрие всичко, той изцяло лишава от реалност човешкия свят на сблъсъците и желаниета под предлог че го илюстрира. Характерно за така наречените напреднали общества е , че те днес консумират образи, а не вярвания както някогашните, следователно са по-либерални, по-малко фанатични, но и "по-фалшиви"(по-малко "автентични") – нещо което в текущото съзнание превеждаме с признанието за чувство на отблъскваща скука, сякаш с универсализирането си образът създава свят без разлики (безразличен), от който само тук-там можше да избликне крясъкът на анархизмите, маргинализмите и индивидуализмите: да унищожим образите, да спасим непосредственото (без посредничество) Желание.
Луда или разумна?Фотогафията може да бъде и двете:разумна, ако реализмът и остава относителен, обуздан от естетически или емпирични привички (прелистване на списание при фризьора или зъболекаря); луда, ако този реализъм е абсолютен и изначален, ако може така да се каже, предаващ обратно на влюбеното и уплашено съзнание самото писмо на Времето – чисто ревулсивно движение, което обръща течението на нещото и което накрая ще нарека фотографски екстаз.
Това са двата пътя на Фотографията. За мен остава изборът дали да включа представлението и в културния код на съвършените илюзии, или да се изправя вътре в нея пред събуждането на неотвратимата реалност."

Camera Lucida, Ролан Барт