Сама

Някак си очите се затварят, но пък дори това да се случи аз чувам звуците и после още и още. Тежкият рейс не си е смазвал вратите откакто са му ги направили и сигурно е чудовище за всеки амфетаминов наркоман. Аз също плача като усетя тези врати. 11 часа е. Тъмно е и е болезнено, но си представям как ще изчука женката, която му иска телефона в момента...трясък...просто врата.малко хора.и всички са някак призрачно тихи и гледат прозорците...дали чуват вратите...скоро май трябва да слизам...ще се прибера у дома.ДОМ?очаквам трясък и го няма. Какво е това дом? А пред мен стои друго момиче с розов ластик на косите-не и виждам лицето...Какво от това? Толкова лица има...лица...лица.Едно глупаво лице също като моето..твоето...нейното. Театър.Маска..просто театър.
Отново чакам трясъка.Още го няма...момчето и момичето слизат заедно с трясъка...какво ли ще се случи с тях.Повече няма да ги срещна.Станахме по-малко.Намаляхме в големя червен рейс... Всъщност.всъщност аз съм един голям и червен рейс, който се тресе яи си тряска вратите и се пълни с хора, които само го напускат и чувства и чувства и страх и ужас...и много трясък.много.Рейса спря. Спирка. Слизам. Пропуснах моята собствена. Някъде съм. Рейса замина. Аз бях рейса. Няма ме. Изчезнах. Вечер и тъмно. Коя съм?...