Прозорецът внезапно се отвори. Вратата се трясна много силно и къщата започна да трака. Вятър, Буря, първите капки на дъжда се изляха на пода и ставаше все по-мокро...кой ли живееше вътре...Ставаше все по-студено и студено и някъде в дъното на къщата се чу трясък...може би някое паднало самотно огледало или пък лампа...или пък чаша от сватбата на собствениците...Хората....нямаше дори звук от тях...само празната къща...Тишина и после всичко изчезна в завесата от дъжд.

....Един човек вървеше по улицата...беше подобен на всички други...почти същия. Особено ако го видиш първоначално няма и да ти направи впечатление.И защо изобщо трябва да ти прави впечатление някакъв човек. Някакъв си човек.Може би е някъде срещнат от някой друг на някой остров всред окена или пък е живял в някаква стара къща която е срутила. Тези неща винаги са взаимосвързани, в противен случай-този човек е излишен...А може би е именно така-и за това се срути къщата му-ако това изобщо е била неговата къща....Ако изобщо някой си има къща изобщо.

..Но цветята са живи. Тях дъждът не ги нарянява-напротив-пои ги и им дава живот...Тях всичко им дава непрестанен живот.Освен дъжд има и слънце и облаци и пчелички и изобщо цветята радват всичките животни.Аз видях цветята.Обвих ги ледено с ръка и ги откъснах ,и ги убих ,и ги отнесох в шепи...за да ги сложа във водата и да ги нарисувам. Да ги нарисувам на голямото бяло и бледо платно. И те станаха големи и бледи, бледи ,бледи. И после заваля. Силно и страшино така както вали рано напролет само сега беше лято но въпреки това казват че сезоните се меняли както си искат. Дъждът започна да рисува по стъклата, по прозорците ,по земята и изведнъж покапа по покрива ,наруши всичко и разруши всичко...хвана голямото платно със бледите цветя и започна да рисува по него. Цветовете почваха да изчезват цветята се размазваха, разтичаха..чу си гръм светкавица.вятър.Вратите на къщата се отвориха и цялото платно излетя пзез отвора и. Навън под дъжда.Капки капки капки падаха и измиваха моето изкуство, разтичаха го редяха и пренареждапха боята която Аз творъцът си мислех че съм направил оригинално и красиво.Унищожаваха....Край.Бяло. Остана само бяло. И цветята ...цветята които се разхождаха по поляната а ние си минавахме и ги настъпвахме. и моето бяло голямо платно, което никой не разбра откъде беше накъде отиваше и кой го беше захвърлил-и какво ли е имало някога върху му.

А аз вървях вървях покрай алеите.Беше вечер беше тъмно. Бях си наметнал големия шлифер в който се чувствах неузнаваем..сам и тих, мълчалив без да се налага да говоря с някой. Страдах ли плачех ли-не знаех. И валеше дъжд и измиваше всичко. А кой ли изобщо знаеше кой съм Аз. Имаше ли някакво значение. Всичко изчезваше.

Вървях и настъпвах цветята. Те ми се смееха, но аз плачех. И валеше дъжд.