започва да липсва усещанe. Заспивам с голямата песeн за нищото:

- Ти кога играеш?. Нe ти ли се иска.понякога да е вечно тъжно, тъжно, тъжно. Ти няма да си принудена да слагаш голeмитe кафяви обувки и да започваш да се плъзгаш по пътеката към нищото и към всяка друга пропаст. И да виждаш само някакви си хора...хора: Как сте? Добре ли сте? Къде? Защо?... Безсмислие.

Започвам фигура. Сложна и красива, която се пълни с Моите чувства. Рисувам. Щастлива съм. и после отново се връщам към гнева. Искам да се скрия и да не го виждам повече. Не искам да е светло, а да потъна...в нищото...

Къде съм? Изобщо някъде се намирах между двете половини на голямата черна дупка. И исках да говоря за големите бели пространства между двата свята-истината и лъжата. Преставаш да виждаш в един момент луната и се покриваш с тъмното.

потапяш се в голямата и бавна участ на малкото тяло от което произлизаш

ще играеш-щом не виждаш

Това е тятър. Нямаш избор. Ти си част.от голямото нищо

ХАЙДЕ... Ти умееш...умееш. да играеш доста добре нали?Нали?

УСМИВКА.Снимка.Снимка.

- Още утре ще публикувам всичко на първа страница.Смях.

Само още един път- профил дааа(Смях!) и сега завъртете малко брадичка-повече силно да изглежда..НО...моля.УСМИХНЕТЕ СЕ...малко повече отворете...отворете устни. Нима има неусмихнати. Нима ще има тъжни лица там някъде.Това е нелепо.(Смях!). Недейте да сте НЕЩАСТЕН. Лошо е.

Нека отново.

УСМИВКА...
Хора.Хора.Хора.има много. еднакви.и се смеят около мен.Много.(Смях)

"Защо на всички им е смешно...Защо всички се смеят. Не искам! Аз си отварям устата. Не усещам. Всички се смеят. Искам да плача. Всички се смеят. Смеят се всички.Силно.Празно.Страшно.В един глас без звук. Все по силно.

И аз...И аз ...се смея, смея ,смея, смея, смея, смея...Силно и продължавам. Чувам глас от вътре в мен и не мога да го позная...толкова е хубаво...(Смях)-смях около мен еднакъв с този отвътре...

Студ.навсякъде. Смеха го разнасяше на вълни сред нас и не спираше. Студ и тъмнина. И само смях. И само лед?

ЗАВинаги ли?