С мрежа от вода

посягам към твърдите кости

да ги отделя от небето

и

да ги напъхам в ковчег.

от ковчезите стават красиви портрети,

вътрешностите се движат от тънки конци

когато можеш да ги обиколиш с метъра си.

нали?

една

по

една

всички те

се

изнизват

през

водосточна

тръба

бавно се провират през решетката

измършавели

в стремежа да бягат

смачкани,

за да прикрият себе си.

проснати във всичките посоки

ровещи по облаците

връзващи тялото си

на кълбо около земята

ходещи на ръце-

в краката на масата

танцуващи

върху локви от мед

пиещи

следите от крясъците си

давещи се

от настъпващи обувки

толкова безсмислени

като

разпръснати

прозрачни

коси,

по които минават импулсите

и изчезват-

разтопени.