Парченцата порцелан

бели, остри, хладни

сглобяват картинка,

от която се опитвам да изляза

когато ги подреждам сама

всичко остава залепено

върху късчета хартия

без да помръдва

само усмихващо се

портокалова обелка

върху нея рисувам себе си

каквато се видях в сънищата

подскачаща между дърветата

като мирис на паднали листа

и спускащи се клони по земята

видях се в копчетата по палтото,

които вече изчезваха

от хилядите мисли,

които са заключвали

държах всяка мисъл изправена

докато тя сама не скочеше

от покрива на къщата

и не изчезнеше в пръстта,

забравена като секунда

усмихната като секунда

чувството се разсейваше

дифузия от разпилени коси

по които се лепят сълзи

(нека срутя покрива

само един път

по никое време

без никой да разбере

по време на бурята

и водата

да прониква през кожата

и всичките

и всичките

и всичките

да се давите

да се давите в страха си)

но когато спре

всичко е съсухрено

сбръчкани от старост усещания

чакат да бъдат откъснати

от цветето на очите ми,

което всяка нощ свети различно

и когато затваря клепачи

понякога

само понякога

съзира

красотата си

истинска