ИМАМ

една химикалка

две очи

безбройни власинки от клетки

паднали коси по земята;

врязвам се в стените

под изкъртената мозайка

треперят отраженията ми

ледът се разтапя-

от обикалящите го устни в кръг

иска ли?

всяка следа го боли

като рохка пръст

пробита от камъни

от парчета метал

и красотата най го боли

усета е прекалено жесток

само тънките пайжини

умеят да пренасят истинско

а те са така невидими,

че очите се късат на парченца

когато поискат да ги обхванат

затова предпочитаме

въздух без цвят

вакуум

в който потапяш главата си

и всяка стъпка по водата

те капа да се трошиш

студените клечки пробиват

а после от тях растат дървета

от които остават паднали листа

нарязани ситно на срички

разпръснати така че да се скрият

защото ги боли да си спомнят

възможно ли е?

да омекнат емоциите

да побират в себе си

всички ангели

биха се разпаднали в течност

приемаща формата

на всяка чаша

биха били нещастни

или просто

биха строшили нещастието си

в еднаквостта си;

под всяка дупка в леда

се крие по един облак

ситен прозрачен елексир

от пухкави докосвания

готов да изплаче себе си

и да се унищожи

ако го настъпиш силно

с думите си;

не искам безоблачно

не обичам синьото когато е самотно

прилича на униформа

а аз разкъсвам:

условности по подразбиране

норми без причина

навици;

грозните парчета плат

покриха тялото

за да не го унищожават

ръцете на Божестветото

свикнало да налага приличия:

очи, уши, ръце, крака-

всички под цифрата две

за по-лесен контрол

спасяват ме единствено

белезите от раните

докато сънувах;

докосванията на елементите

изразяват ядрата им

само когато ги няма законите

на лесната красота

затова обичам да снимам

сбръчкани лица

и нося мръсно палто

вие крещите затова

аз се хвърлям в прахта

за да бъда прекрасна

не обичам калта

може би съм прекалено крехка

за нейните ножици

и бих се разпаднала

като незначеща Нищо дупка

пълна със смачкани

хартийки и игли

аз държа на съхранението

но не онова-видимото

всяко събиране

на листа под леглото

ме кара да трепкам

под похлупака си-

листа които да вадя от леда

и

да топя в усещания

понякога усмихнати сълзи

друг път грозни безумни

счупени стъкла

затова обичам прахта

тя ти помага

да закриеш символа

и да не изчезваш,

а само да слушаш

докато наоколо

пробиват някой слой

от черупката ти;

не обичам погрешните изводи

само понякога уплашена

свивам се в тях

когато няма къде да спя

за мъничко само;

обикновенно премервам

цветовете от палитрата

така че топло и студено

да се докоснат;

затова и позволявам

да ме унищожавате

понякога

затова и позволявам

да ме обичате

да ме докосвате

да ме унижавате

понякога

аз съм някъде в тънките пайжини

аз съм на вълни

или излизам на купчета лед

но после се връщам под сенките си:

не обичам безоблачно синьо