Затвор

някъде над главите ни

аз наблюдавам церемонии,

в които ръцете се движат

несвързани крачки

от ритуален огън

отмервани с шепи болка

група - предмети, хора, крака, жили

напускам ли помещението?

невиждаща празен отвор

понякога прекалено залепена за тавана,

за да мога да се врежа в дъските

и да отброявам пръстите си

или ме е страх отвисоко

прекалено много въздух

разпиляващ се по всички предмети

и все пак

единствено галещ ги

без да умее да пробие,

за да напъха вътре погледа си

от това е тъжно.

от това боли повече отколкото мислите-

прилепили глави към земята

аз искам да унищожа фокуса

и да прелея в чашаета си

от всички форми на ограничение

да изрежа по малко и да съставя

Моята Картина

с вдигнати ръце към тавана

молещи се безумно

не умея да виждам света,

както някога ми го показаха

прекалено много

празни столове останаха,

блещещи се в лицето ми,

готови да ме съдят,

че убивам сянката си

мълчаливи са - направо крещят

от желание з аотмъщение

предателство към Мълчанието

допускаме с приказките си

и всяка резка по прозорците

сочи мен когато я погледна

като портрет със светещи ириси

в тъмното

какво искат - не питате ли

защо не се вслушатие

и не открием невидимите им болтове,

които завинтват в главите ни

само сама ли ще откривам

красотата на събутите ви обувки

и цветовете по гласовете ви

толкова по - течни

разливащи се сокове

когато сте смълчани

искам да се скрия

тук някъде

под клавишите на пианото

в косите ви

и само да гледам красиво

колко ли очи има

в запалените ви полюлеи

от които свети Тъга