ПО ПЪТЯ

ДЖЕК КЕРУАК "ПО ПЪТЯ"

"Пианистът почукваше клавишите с разперени пръсти и рядко забиваше акорди - само когато велякият тромпетист си поемаше дъх за ново надуване, но тези редки акорди разпръскваха всички тембри на пианото, всички кухини и струни, бам! Тромпетистът скочи от естрадата, шмугна се в тълпата и продължи да надува; шапката се бе смъкнала върху очите му; някой му я дръпна назад. Той отстъпи, удари крак в пода, смъкна ниско до хрипкащ жален звук, после пое въздух, вирна тромпета и наду ниско, силно, отворено и пронизително. Дийн стоеше точно пред него, наклонил лице до чашката на инструмента, пляскаше с ръце, пръскаше пот по клавишите; музикантът го забеляза и нададе с тромпета си продължителен трептящ лудешки смях, всички се разсмяха след него и продължиха да се люшкат ли люшкат; накрая тромпетистът реши да надуе в най - високата октава, наведе се, хвана горно "до" и го задържа дълго - дълго, докато гръмна буря от ръкопляскания и викове, която се засили и се разбесня сотам, че си представих как ченгетата от най-близкия участък ще връхлетят като рояк. Дийн беше в транс. Тромпетистът се втренчи в него; съзря пред себе си лудия, който не само разбираше музиката му, но и искаше да я разбере още по-дълбоко, да открие много повече неща, отколкото бя ха вложени в нея, и двамата започнаха да се надпреварват; от тромпетистът вече излизаше какво ли не, само не и музикални фрази, по-скоро стонове, и още стонове - "бау", после надолу към ниското "бийп" и рязко нагоре "иииииии", сгромолясване до най-ниския стържещ звук и отново полет нагоре, докато писъкът му изпълни целия свят. Опита всичко - нагоре, надолу, косо встрани, от горе до долу, хоризонтално, тройсет градуса, четирийсет градуса, додето на финала се строполи назад в нечии ръце и отказа да свири по - нататък, а тълпата се блъскаше и крещеше: "Страшен! Страхотен! Царски го изкара!" Дийн се избърса с кърпичката си.

После тромпетистът стъпи отново на естрадата, помоли да започнат бавен ритъм, погледна тъжно над главите към зеещата врата и запя "Затвори си очите". За миг всичко се смълча. Тромпетистът беше облечен в изтъркано кожено сако, лилава риза, очукани обувки и негладени тесни панталони, но това нямаше значение за него. Той беше негърският Хасъл. Големите му кафяви очи бяха угрижени и тъжни, а пеенето му - бавно, с продължителни дълбокомислени паузи. Но при втория припев той се оживи, грабва микромфона, скочи от естрадата и се запревива. За да изпее един тон му бе необходимо да се наведе до носовете на обувките си и да го изкара изотдолу, да го извиси в пълен глас и така да напъне гърди, че чак да политне от усилието и да се съвземе едва в последния миг за сведващата бавна фраза: "Му-у-у-у-узика св-и-ири!" Наклони се силно назад, обърнал лице към тавана и отпуснал микрофона надолу. Трепереше, олюляваше се. После се наведе напред и почти заби лице в микрофона. "За танц бавен, омаен" - и погледна към улицата, изкривил презрително устни в тъжно подигравателната гримаса на Били Холидей; "Докато си шепнем в унес сияен" - залитна встрани; "Празникът на любовта" - тръсна глава в отвращение и умора от целия свят; " Ще превърне всичко -о - о" - в какво ли ще превърне всичко? Чакахме стаили дъх: " в красота- а - а" -изплака той. Пианото удари акорд. "А ти, бейби, само затвори тези хубави чисти очи" Устните му затрепериха, той погледна към нас с Дийн сякаш искаше да ни каже: "Ей, какво правим всички ние в този тъже мрачен свят?" - и наближи края на песента си, за който започна сложна подготовка, а през това време човек можеше да разпрати дванайсет пъти по целия свят всички свои послания, без надежда за ответ, и какво от това? Тук из страховитите улици на човешкия живот ние се докосвахме до сърцевината и жизнения сок на окаяното битническо битие - така каза и той и така го изпя: "Затвори тези...." - извиси глас нагоре, към тавана, през него, към звездите и огласи нощта: "Очи - и- и" - после политна, слезе от подиума и мрачно се умисли. Седна на една маса в ъгъла при групата момчета, но не им обърна внимание. Забил поглед надолу, той плачеше. Беше най-великият."

"- Ей, как свири снощи оня алт - саксофонист, как го улови и как великолепно го удържа! Никога не съм чувал друг да го издържа тъй - дълго.

Попитах кое е това, което саксофонистът е уловил и удържал.

-Е, как да ти кажа - засмя се Дийн - питаш ме за неопределими неща, хм! Имаме един човек и около него много хора, нали така? От него зависи дали ще изрази онова, което е в умовете на всички. Той започва първият мотив, после подрежад идеите си, привлича вниманието на хората, да , да нали разбираш, и едва тогава извисява музиката си в своя съдба и трябва да удържи на тов аравнище до края на импровизацията. Изведнъж, по средата на някой мотив, той го улавя, истинският тон - всички се обръщат към него и разбират; слушат го, той го подема и го изкарва така до края. Времето спира. А музикантът изпълва празното пространство със същността на нашия живот, той излива в изповеди свитото на топка в стомаха му напрежение, припомня ни стари мотиви, но ги свири по нов начин. Музиката му хвърля мостове, той ги преброжда, връща се по тях и така безкрайно задълбава в душата чрез мотива на мига, че всеки ч,вства как става важен не мотивът, а това ТО... - Дийн не можеше да продължи нататъ, целият се изпоти, докато ми обясняваше.

Тогава взех думата аз: никога в живота си не съм говорил толкова много наведнъж. Разказах на ДИйн , че когато като малък съм се возил на коли, винаги съм си представял как държа грамадна коса и покосявам всички дървета и стълбове, и дори разсичам хълмовете, които се мяркат покрай прозореца.

- Да! Точно така! - прекъсна ме Дийн - И аз си представях същото, само че с по - различна коса - ще ти обясня защо. При огромните разстояния на Запада моята коса трябваше да бъде безкрайно дълга, трябваше да отсича върховете на планините в далечината и да продълава по - нататък, да се докосва д ооще по далечни планини и в същото време да клъцва ревномерно изникващите покрай пътя стълбове. Затова ..ох, чакай, трябва да ти го разкажа СЕГА, ето спомних си ГО...трябва да ти разкажа как веднъж с баща ми и с един съмсем пропаднал тип от улица "Ларимър" тръгнахме из Небраска точно по време на депресията да продаваме мухобойки. Ако знаеш само как ги произвеждахме - купувахме най-обикновенната ситна мрежа, жици, които усуквахме двойно, и син и червен плат, с който обшивахме краищата; материалите ни излизаха за центове, защото ги купувахме на старо; направихме хиляди мухобойки, метнахме се на таратайката на пропадналия тип и обиколихме цяла Небраска, до последната ферма, продавахме ги по пет цента парчето - петте цента ни даваха май по скоро като милостиня, нали бяхме двама стари несретници и едно дете, закъсняло възнаграждение за нашето страдание, в ония дни моят старец само пееше: "Алилуя, пак съм скитник, пак съм скитник" И братче, слушай сега, чуй какво стана, след цели две седмици на невероятни мъки, търчане и бъхтене в жегата, за да продаваме тия отвратителни самодейни мухобойки, двамата взеха, та се сдърпаха з апечалбата край пътя, но после се сдобриха, купиха вино, запиха се и не спряха пет дни и пет нощти, а аз се гушех някъде встрани и плачех; когато най после спряха, беше се стопил и последният цент и ние отново се намирахме в същото положение, от което бяхме започнали - улица "Ларимър". Моят старец го арестуваха и трябваше публично да моля съдията да го освободи, понеже мие баща, а нямам майка. Сал, на осем години аз държах знаменита реч пред захласнатите адвокати...

Стана ни горещо; носехме се на изток; бяхме възбудени.

-Чакай, сега ще ти разкажа още нещо - взех отново думата - като допълнение на онова което ти разправи, и за да си завърша мисълта. Когато лежах като дете отзад в колата н абаща ми, аз си представях и по друг начин - как яздя бял кон и преодолявам всяко препядствие, изскочило на пътя ми; заобикалям стълбовете, профучавах край къщите, а случеше ли се да ги забележа в последната секунда, направо ти прескачах, препусках по хълмовете, правех чудеса, за да се провра през гъстото движение на внезапно изникнали площади...

- Да! Точно така! Да! - Дийн се задъхваше от възторг. - Единствената зазлика при мен беше, че аз тичах сам, а не на кон. Ти си дете на Изтока, затова си бленувал за коне; не, чакай, няма да приемам това обяснение, защото и двамата знаем, че то е чиста глупост и чиста литературна измислица, по- скоро аз, навярно заради моята по-развихрена шизофрения съм си представял, че тичам пеш покрай колата с невероятна скорост, понякога до деведесет, че прескачам всеки храст, ограда или ферма, че се стрелвам като светкавица до хълмовете и пак се връщам, без да изоставам с милиметър...

Приказвахме за такива работи и се потяхме. Съвсем бяхме забравили за хората отпред, които вече бяха започнали да се чудят какво става на задната седалка. По едно време шофьорът рече:

- Абе, вие отзад, клатите цялата кола!

Наистина я клатехме, защото нас с Дийн ни клатеше ТО с ритъма на нашеуто висше възторжено опиянение от това, че разговаряхме и изживявахме до абсолютния транс безбройните размирни ангелски помисли, стаени в душите ни, откакто се помним.

- Ох, братче! Братче! Братче! - изстена Дийн - А това дори не е началото - ето ни най - после пътуваме заедно на Изток. Знаеш ли Сал, никога не сме пътували на Изток заедно, замисли се, ще обиколим Денвър и ще видим какво правят другите там, макар за нас това вече да не е от значение, тъй като ние знаем какво значи ТО и знаем какво значи ВРЕМЕТО, и знаем още, че всичко е КРАСИВО - ПОсле Дийн се вкопчи в ръкава ми, зашепна и още по- силно взе да се поти. - Виж ги само ония отпред. Помисли си какви са им грижите - броят милите, умуват къде ще преспят нощес, колко пари ще струва бензинът, какво ще е времето, как да стигнат дотам, закъдето са се запътили, а пък те, така или иначе ще стигнат, нали разбираш? Те изпитват необходимостта да се тревожат и да мамят времето, като си измислят разни неотложни задачи, те са вечно угрижени, вечно се оплакват, душите им наистина не мирясват, докато не се натоварят с някоя хубава изпитана грижа, а след като веднъж я изнамерят, приемат подходящата за нея физиономия и тя, нали разбираш, е нещастна; през цялото време нещастието кръжи около тях, те го осъзнават, това също ги измъчва - и така без край. Слушай! Слушай! " Как да ви кажа - започна той да имитира, - не знам, може би не трябва да зареждаме от тази бензиностанция. Скоро четох в "Известия на Националния петролен тръст", че този бензин съдържал твърде много примеси, а някой дори ми каза, че се признавало почти полуофициално, че при високите скорости той запушвал карбуратора, какво да ви кажа, просто не мисе ще..." - Ей такива работи, нали разбираш, Сал?"

"Старият Дийн си отиде, помислих си, а гласно издумах:

-Ще се оправи.

Със страшно нежелание се оставих да ме заведат на нашия тъжен концерт, който едва издържах, защото през цялото време си мислех за Дийн и за това как се е върнал на влака и е пропътувал три хиляди мили през тая ужасна земя, без д азнае за какв одруго е идвал, осквен за да ме види.

Когато слънцето остави Америка и застана на полуразрушения речен кей, загледан в източеното далеч към Ню Джързи небе, аз усещам цялата сурова земя, необхваната твърд, протегнала се чак до западния бряг, и си представям пътя, който се разгъва, и всички мечтаещи хора в безкрайната шир, и чувам как ва Айова децата плачат, защото в тая земя отавят децата да плачат на воля, и съм уверен, че звездите ще изгреят тази нощ - а , знаете ли, че бог е плюшено мече? - че Вечерницата ще надвисне над прерията, ще заблести и ще се стопи в нея тъкмо преди благословената непрогледна нощ да обгърне земята, да почерни реките, да забули върховете и закъта най-далечния бряг, и никой, ама никой не ще знае какво друго те очаква освен безнадеждните дрипи на старостта; тогава си мисля за Дийн Мориарти, мисля дори и за стария Дийн Мориарти, бащата, когото така и не намерихме, мисля си за Дийн Мориарти."