чаят ми на масата изстива

затварям телефона

жицата от теб до мен

показваше липси

някава едва закрепваща се нежност

се влачеше между огромните полета есен.

зная че промените са необходими

затова и не умея да задържам Него.

между двете стрелки на часовника

заговорът някога ще приключи

ако бъда третата

оставам невидима

оставам недосегема

просто Оставам.

никога не съм Го приемала

просто паля струните си

за да е топло

просто правя пожари от вещите си

за да е топло

но чаят ми на масата изстива

просто е.

под чаршафите ми

останаха трохи-

от закуската ни

събирам ги в солница

лепя ги по устните си

боядисвам ги

а после стават горчиви

мухлясват

и тогава песента приключва

прекалено износена

разкъсва шевовете си

под нея има само поле

с издигащи се към небето тръни

с високи треви-жълти, сухи

с ръце ровещи се в огледалната пръст,

за да намерят съкровища

там където има само огризки.

плодовете

лъснати от езиците ни

се галят с листата

високо по стълбовете

свързващи телефоните ни

с гласовете си грабим

месата им

за да ги оставим изстинали

а ние нахранени-

хищни лешояди.

аз под сивите облаци

направих къщата си,

за да чакам крачките на слънцето

за да стана роса сред калинките.

аз под лъжиците

захар-разтапяща себе си

за да усещам промените,

които носи само смъртта.

аз под огромни листа хартия

ям буквите си и боля

тежест от погълнати емоции

за да бъда лепило за думите.

аз.

трудни пръсти

трудни коси

трудни усмивки

винаги на парчета

винаги пръснати

непостижими

Аз

чакам

себе

си.