изчезнах

на два пъти увиснах

като плат

върху вятъра

лежа

на прозрачни отражения

от пречупени мисли

прекалено избледнели

И аз

прекалено боляща

ям празнини

поглъщам липсите си

наситена от мирис на памук

и дупки през които намирам

сякаш никога не ме е имало

в тези

залепени

по

земята

макети

осъзнавам само

своята обреченост

а лампите като прожектори

създават

принудително подреденото

което бавно издиша

на тласъци

собствена изкуственост

наричана красота

хората говорят

част от записа

функционалност

на механизми

а аз

забравила бутоните си

скоро ще се издам

прекалено съм видима

искам тъмно

там всичко изчезва

и без задълженията на щорите

без присвити очи по принуда

без очила за нормалност

пътуваме

спирани само от спомена

за хартиите с които се увивахме

ще забравим

само загасете

всички прожектори