приглаждам хартията

на която се нарисувах

спомних си деня

в който бях сътворена

сега на парчета вися от тавана

увита в безсмислени срички

приемам кутиите като кадри

някои от тях ме тласкат

към припомняне на минали усмивки

сграбчвам всяка чужда кожа

готова да се оголи пред мене

изгубих толкова

че вече е въпрос

колко?

Остана ядка

обелена

олющена

болезнено е

всяко взиране без решетки

отблъкващи от теб пироните

стая от магнити

променящи полюсите си

сграбчвам всеки косъм

и се боря за убежището му

има неща в докосването

когато елементите се разпадат

тяхната искреност пред Края

без да очакват

очарова

Аз

не ще мога да построя сграда

но мога да завия нечие тяло

и да издавам шепот в тъмното

мога да изминавам разстояния

в бягство

и да отварям врати

мога да се усмихвам

да мълча

и да се смалявам

докато намеря

детайлите

на вечно изчезващите капки

които

без очаквания за значимост

имат силата да оцеляват

след собствените си самоубийства

все по-малки

все по-истински

подаръци на безсмислието