под сивите тавани

на облаците

бледите акварелни скици

се движат

моментите

когато не откриваш

автобуса така и не идва

чакаш

онова момче

което ще дойде

усмихнато

зад ъгъла

но дърветата

вече не дават

плодовете си

окосената трева

плаче

хората

свалили шапките си

събират

дъждовна вода

в тях

навеждат очи

към земята

виновни

по покривите

кацат гълъби

обречени

в далечината

кулите от приказките

превърнати в бараки

животи

с объркано място

в платното на времето

а

всяка муха

търси

прозрец

където да намери

две филии с мед

захапани от някой

за който

би се усмихнала

в тъмното