Някъде между детството и женствеността съществуваше една скрита резка върху дървото. Там трябваше да израсте клон, отдавна, но той се бавеше. Разпукваше кората дълго и мъчително. Искаше му се да види въздуха, а беше свит на кълбо там вътре. Сърцевината - никой не прониква до нея, а там всички сокове се блъскат жадни, преливат се и се движат бавно по ствола на голямото дърво. Години наред, от самото му раждане, те не могат да видят слънцето и дъждът, който бясно огъва и чупи клони и листа и напоява, напоява подземните пипала на дървото. Там вътре е много тъмно, тъмно. И много топло. Прекалено топло дори, от скоростта, с окуято живота вътре се блъска за действителното си раждане. Сърцевината е самотна в тъмното и само когато вятърът олюлява тялото на дървото, ъвтре има бесен празник. ("Една кора - само една кора и като течна коса ще се спуснем навън, на свобода"). Под грапавата твърда кожа е въртоп.

И само някой клон, който от време навреме израства, може да докаже силата на онази енергия, която вътре се крие. Много болка, много болка - да създадеш едноклонче по стълбата от зависими една от друга ръце - преплитащи се с другите дървета.

Много сила.

Казват че някога нътре там ще се роди свободата. И тогава няма кой да я спре, кората ще бъде строшена. Никой не знае какво ще се случи тогава. С толкова притаена сила искаща да лети.

чакат.

чакаме.