имам необходимост от една твърда своя статуя, която да сграбчвам всеки път когато течението ме отнася нанякъде и да успявам да се задържа за камъкът, за земята защото иначе се давя, това казват не е толкова лошо- научаваш се да плуваш, но аз се обърквам аз се понасям по собствените си подводни течения и не мога да открия нито една посока - всички те сочат различни направления. казах че пътищата са като една стая в която около теб е пълно с подвижни наредени кубчета във всичките цветове и накъдето и да се мръднеш те се движат с крачките ти и падат отвсякъде и те удрят по главата ако прекалено много я стегнеш, другия вариант е да се отпуснеш спокойно напред и кубчетата да станат надуваеми- но това се случва като че за част от секундата, колкото едно мигване, докато не се вгледаш отново в ръбовете им и не започнат да ти изглеждат пак прекалено твърди , прекалено остри заплашителни и тогава пак се нараняваш отново и отново в тяхната подвижност- нямаш избор освен да останеш на едно място и да замръзнеш и тогава ти да си статуята за която мечтаеш. опитах, ефекта е същите тези купчета да се зародят вътре и да започнат движенията си ТАМ - изобщо не стоят на едно място а постоянно се удрят в стените ти и искат простор искат да се покажат през кожата ти и те боли от усилията им. просто процеса се премества вътре, но там някъде пак ще има една топка гумена която се удря в тези представи и се наранява. навяскъде са. Кой е казал че е стена? та тя само се руши- стена която постоянно пада върху ти и пречи да видиш дори самата нея защото вечно ти се пълнят очите с прах и остатъци. прекалено много се научих да чакам, прекалено много се научих да разпознавам движенията и да ги избягвам- от страх ли? не точно- по скоро от някаква нарисувана с тухли представа за безисходността, за непоправимостта. Сякаш в тия моменти лесно забравям колко меко се върви през този лабиринт. Сякаш лесно забравям че кубовете си имат четири лица и виждам само едната тази която прекалено ти е лесно да повярваш че боли, тази чиито цвят никога няма да видиш защото винаги си затваряш очите очаквайки болката, още преди да е дошла. и ще чакаш още много така на едно място. докато всичко изригне навън и онези кубове вътре в тялото ти не го разрушат и не се пръснеш като стара тапицерия, за да се роди НОВОТО или просто още кубчета от пъзела. не зная.