.......................................................................................................................................................................



огромното наметало на кръпки, одеалото на черни и бели квадрати ,с което се увавах като малка, като пашкул ме е стегнало със жилавата си панделка около всички части на ума и вибрациите ми се забива като малки топлийки, като песъчинки попаднали под дрехите, които скърцат скърцат и се лепят по кожата ти. комарите хапят. комарите са станали невидими и са толкова много че дори да размахваш ръце и дори да се завиваш презглава и дори да се потопиш във меката почва няма да се скриеш. всичко е комари. тревите са полепени от комари ,а хората с големите си хоботи се надвесват над теб и слънцето дори те изпива със лъчите си се впипва в теб и изсмуква lсяка сила и оставаш като люспесто тяло да се влачиш върху двете си щеки. одеалата през лятото те задушават и все пак няма как да се оттърсиш от тях ако не ги изгориш. с един решителен замах да ги накъсаш на парчета на парчета. захапваш края им със зъби и го съдираш- просто е. но как? като без тях си изложен на жадния устрем на всички смукатели около теб които ще ти се нахвърлят наведъж жадни жадни жадни. И се криеш под тежестта на зимните си мисли и се задушаваш и потта която плува от теб тече наоколо като река -нека всички си мислят че плачеш там завита под себе си - никой да не разбере че си просто уплашено малко стръгче сняг което се разтапя- отдолу се показват краката и ръцете ти но толкова са черни, толкова са жалки като на насекомо някакво ,отвръщават, и един хобот се показва под снега залепен за мократа земя смуче жаден и снега се топии ,а аз се раждам от жегата. ще си затворя очите, ще заспя и няма да видя нищо повече нищо от това с което предстои да се помиря, одеалото ме крие, нека всички мислят че плача, по-добре отколкото да пия кръв, и комарите имат право на избор, може би. стига да не умрат от глад.