винаги когато те прочитам

като през дупка в кожата ми се изливаш

като балон се надувам и започвам да дърпам нагоре-

нечия ръка

може би моята

а планинината е утробата

но когато си вътре

трябва да съживиш кожата си

планината не ражда мъртъвци
дърветата дишат

и онези пеперуди кацнали на пътя

на ята

летят право към очите ти

край пътя оставена раница

на някого

или за някого

незнание

къде и как отиваш

толкова малък?

винаги съм харесвала детайлите

камъчета на ръба на реката захвърлени

а толкова сила се иска да обичаш онази пустош

стърчащи нагоре камънаци и дърветата груби и първични

следят

и чакат теб

...

тунел от тъмнина

но знаеш - всичко е зелено наоколо

чуваш само реката

и моят дъхът

дишам последните сили

не виждаш ли преображението?

дивите коне се събуждат вече

краката и ръцете намериха стълбите

и сега знаят

знаят че могат вечно да приближават

към някой прозорец накрая

показащ се някъде от мислите

без значение докога

ще стигнем

само по-бързо

без значение колко боли тялото

ние ще стигаме

винаги

когато имам светулката в ръце

и ръце в ръцете ти

луната е някъде горе

а зад дърветата оживели

хищници

и щурци

си разделят тъмното

и ние прегърнати

се къпем в пътеката

и става

все по - чисто

и

плача

толкова съм силна

че не мога да спра

...

виждал ли си небето някога?