омърлушената стая е посипана с преки съдници

като единствено средство на гладен кръгозор

(влакът едва не замина

и после едвам не спря)

идва гарата на пресичането- на разтягането на ластика

колко ти трябва- до стъпалото да изсипеш пясък

и колко още пясък ти трябва

предателство- то ще те смачка ли

когато наблюдател на пост те огледа и огъне телените ти камъни

в които вярата се спука от пробиване с върха на нокът

сега се наказваш с злорадство на разпадаща се сграда

в критичното нулиране на времето

бездетно стреснато изцъклено отроче

на дъното на кашон овехтял отгледал липса до липсата в олющен рай налепен

там е ада ни когато си дължиме настоящето

и когато сме безсилни да убиваме

вятърът ще ни разложи

вярата ли спира разпадането

тя ли наддава за правото да притежава

изтласканото в дъното надупчено хартиено лице

което странно се налива с кръв

и от очите му потича

тялото на някаква си сила

незнайно мълчалива като планина

с една дума

чака закрепването си

а бутилката все не прелива

снегът не е започвал да ври

тишината се е окастрила скътана в гнездото си

и поглъща цветя