завръщам се в чистите камъни
и по стъклата остават бразди:
да извлечеш на нивите отровата
и да я присадиш във гърлото си
и все съм дълбала под камъните
а куха съм останала
вгледан в хоризонта призрак е присъдата
да градиш в недоразвитите си устни
е като погрешно движение
остави си тука вътрешностите
щом не успяваш вътре в огъня да ги огънеш
като слама
тогава
закачи ги да висят от някоя скала на север
свила поглед дъщерята не изплаква майка си
притиснала я е в снега
и с две ръце и вади костите
а реката ще умие срама
реката ще изпее песен
така че
ако рибките са свършили
ловете камъни
ще има достатъчно
изгладняли неиздялкани душици
пайжина ще пуснем по крилете им
яжте
и бягайте докато другите ги няма
честност искате, а дар ще занесете ли?
скъперниците няма да отрежат нито пръст
и само ще посочват и ще съдят
планината е прибрала себе си и гъгне
кой прехапа устни сега?
никой ли не чувства че заплахата
с небето ще се смъкне ниско
ако ни погълне
ще изпокапем всичките
а няма кой земята да измие
всички вече ослепяха тези дни
- derail
- And I'll climb The hill in my own way just wait a while, for the right day
3 comments:
това е същата река * край която минах днес * тази река която нарекохме с моя приятел "Реката на Милостта" * и сега минах край нея - препълнена е - с милост която се изсипва от Небето - от Бог Индра - впрочем "боговете са ни забравили" - отвърнали са гръб от нас ... и за да бъдем щастливи молят за същото, за същия жест от нас... да се обърнем... да приемем съдбата си... такива каквито сме и да не заблуждаваме че София е Лондон... всичко се нарежда, ако бъде прочетено не от*зад* - на*пред*, а на*право* и така ще стане *право* и с/праведливо
дори и за писателите
дори и за писателите
но понякога за скитниците
и поетите...
ние сме издишали небето
черното
и сме го запратили във бримки под главите на тръните
да поспи там на тихо
правилните очертания провикват се за разпокъсване
плат е отвътре плътта на спокойната дума
предчувствията не намират накъде да потекат в коя река да се излеят
затова и се задушават така заровени
ето го сега и знамението
как да му отвърнем без да викаме
а във рая обещава ни се да забравям е за всичките изгонени- от милост
В Небето днес не можеш (не е позволено) да се огледаш. Ако го направиш ще те смъмрят, ще те блъсната, казвайки ти: невнимателен си, разсеян, дори груб... Светът обича днес материалните неща, самите неща, вещите... а всеки поглед копнее за свобода и любов, копнее самия копнеж...
И леглото ни не е удобно, защото зад клепачите си викам образите на бъдещите любими същества, или на единственото любимо - както вероятно е в твоя случай (ако има такъв... и нека го има, нека го няма - като хвърляне на зарчета, нека за да спечелим винаги искаме да ни се пада шестица, и да познаваме в къде е топчето под паничката, да бъдем стопроцентни, верни... не знам възможно ли е, опитваме ли? не знам... ще каже някога историят, когато се огледаме в огледалото на спомена, в очите на другия човек... и кажеш ето ме там: държа в ръцете си роза, горско цвете, прегърнал съм дърво, мечтая планини и езера, и щом е така.. добре съм там... "хей, дръж ме! крепи ме!" "моля те..." - осъзнавам, че всяка моя молитва е за победа (и това е тъжно, неизбежно сякаш...) Вероятно ни едното, нито другото е за предпочитане и двете ги има и двете те будят и приспиват...
Минават деца през локвите - калят се и виката - от възторг и изненада, от почуда и уплаха, от неочакваното. Те викат, те крещят - и се осмеляваш да викнеш с тях и никой не те чува, маскирал си своя глас зад тяхната завеса, зад техните викове и възклицания, сякаш само така маскиран, прикриващ се можеш да продължиш -нататък- без да смущаваш с вика си, без да смущаваш с костюма си шарен (на клоун, палячо или току-що завърнал се от лунапарк, с костюм на мечка или вълк, с дрехи на градинар или работник на машините, с черно расо и оранжева мантия, с анцунг, с пеньоар, с пижама, по бельо - официален, с каишка и куше с наморник - с хиляди форми по и до себе си) И ще дойде време когато няма да ти обръщаш внимание, дори когато ходиш гол по публични места - по улици, краи сгради. Някой иска да те събори на земята (бъде сигурен, дори да мислиш, че всичко е наред... Признавам ти, че имам параноя, че ми се привиждат в лицата на хора - снимки и портрети и после вписвам върху тях биографията на мъртвия, на които принадлежи портрета и така ставам измамно близък с човек и реално далечен, чужд, едни очужден от човечеството... което безсмъртно е... но прощавайте за тези думи, защото те отронват сълзи...) Защото казва: моята земя е най-сигурна, най-плодотворна, а ти все така обичаш да минаваш границите... (обичаш и трансгресиите, ексцесите, погребеният: часът където се разминавата и разделят животът и смъртта, и не знаеш кой кого води за ръка: дали съмртта или живота, или пък времето... да, може би е, времето - времето всичко ще реши, всичко ще покаже и раната ще зарасне, гнойта ще изтече цялата и забравата ще ни покаже зелените ниви, където ще се радваме на кравите пасящи отмерено и беззвучно, с космичско спокойствие, където знаеш Кришна свирил е на флейта, а брат му Баларама стъпвал е грациозно, където Буда с искрени очи се е радвал на всеки жест, на всяка усмивка, на всяка перла в косата на момиче, на всяко бяло облаче... където гопите танцуват или ще танцуват някога... но това е приказка за рая ("за райската градина на земята") - волската кола, делвата и сърпът, каците и хамбарите, коритата и оградите - говорят за друго, на друг език - че сме забравили да чувстваме, това което сме чувтваби, когато сме били деца... да обичаме крехко, с крехкостта и слабостта си... всяко дете е суетно, държи на своето и е боец докрай... усеща фините нишки на материята и прозрачния свят на духа го води право в целта - мен ме заведе при поетите, къде те заведе теб, когато беше ти малкото дете, което търсеше да измисля нови игри и когато възрастните спяха следообедния сън, непрестанно им бучеше на главата и те гонеха и пъдеха и ти не разбираше... къде те водеше духът тогава?)
И когато дойде часът за избора: между, между слънчевите картини - всички спектри на дъгата и слепотата, между разкошните палати и дрипите на просяка - между царството и изгнанието... Знам... че ще хвърлиш короната на речния бряг, върху морския пясък, където ще бъде покрита навеки от слой скали, милярди пъти милярди мравки ще извървят очертанията и ръбовете й, а акулите ще острят зъби в твърдата и метална повърхност... и тя, короната ще се пречупи... защото всеки метал корозира... под водните струи дъжд, под ритмиката на капките... и чадърите на минувачите по улиците, и там под гумите на колите, които са потънали в локвите и чистачките на колите, потънали в работа... ти ще закачиш едно червено квадратче, изрезка от цветна хартия на съвсем неподходящо място за учудване на посетителите, защото с тъжен смях се смее абсурдното, да не кажем "глупостта"... Глупостта ти идва на гости с куфари, обядвате сандвич с бира и безлкохолно... И си говорите за нощите безпределни в обилния жар на обеда, за току-що отоминалата ранна свежест на утрото.
Гълъбите излитат. Посоките: юг, север, запад, изток не се променят. Казваме достатъчно, но пътят винаги иска още...
Post a Comment