ако някога се ожениш

да ме поканиш на сватбата си

ще донеса много цветя-сини цветя

с лилави върхове и пропукани от слънцето пъпки

ще е на залез слънце и водата още няма да е пресъхнала

ще ти подаря много жълта трева нанизана на конец

и ще ти кажа -избери си:

или я посади в градината

или я изяждай набързо- веднага

за да не стане кафява

като нашите собствени шкафове

където държим незасъхнали още боички за оцветяване

и нелепени розови колани

спомняш ли си?

прашинката винаги отлита

няма друга тъга освен тая

наречена- минало

намери си някое хвърчило

завържи чашата на връвта му

и потегляй към върховете на боровете

големите вековни борове

които не помръдват

опознали истината

с всичката полепнала по тях мъгла

а ние сме избягали деца

и чакаме да бъдем заловени

но в бездомната си вечер

всичките сме заедно

макар и да мълчим от срам

пред всичкото събрано време

което ни остава

и което ще ни кара да изпитваме вина

подгонило ни като вятър- пепел

нищо

ще се съберем във някой край

от книжките за оцветяване

ще запълним с бледа целувка

и нека се надяваме

че никой няма да е там да види танца ни

за да не се налага да разказваме на другите

с безмислени крещящи цветове

които никога не са и съществували

защото всичкото е мръсно бяло

когато е било създавано