твоите очи
тежки алени снаряди
завещават ти трупа на времето
няма скорост
скоростта е светлина
дупка в дъното над стаята
отвътре- гмеж
човешка пот
събличащи се длани
одрани кокали
и първобитен дъжд
се взират срамежливо
зад една усмивка
остроумен поздрав
насечен и отмерен
риск с пропорции
и люспи

думите- какво трагичнотържество
на празен патос надарен
със крясък
вие мои малки пелерини
на изветряло съвършенство
заглъхвате едва изречени
и сякаш сте дървета издълбани
от безименната празнота
в която ехото ви
капе като син поток
от изветряла жажда

каменнни и жълти
пари на едно текущо
бавно
постъпателно
изчезване.

вие сте така безкрайно живи
в своята тревожност
с нейната плешива
сила
с найните сърцати крясъци
с нейните обилни сълзи

вие сте така
приятни за описване