вярата ми е пристанище за слепите
във призрачния град на немите самотници
потъва се в утробата
мълчанието е разкъсало
и ангелите

потта на слънцето се мери в нощтвите на тъмно
препуска синята мъгла със трепетите
буклести цветя във бистрите води
на несъщественото
съществуване

детски смехове ехтят
в подножието на бутилката
вятърът докача се със живите
утаява се безкраен празник


претвореното „сега” -
звезден блясък във очите
на премъдрото дихание
окопало се в земята
прилепените тела
на прилепи
и ферментиращите ябълки
и каменните хора
и простора над главите ни където
хвърчилата се разпадат
всяка мигла е прашец
за слепи пеперуди
и пак оттук започват
немите забързани пристанища
и пак там
изчезват