цяла плеяда звезди
непознати
са се свили и чезнат
неусещани от никого
трептят времената отминали
разпокъсани
няма кой да ги гледа
с бялата длан на всевиждащ

ако отвътре е пустош
всички пътеки си приличат
като изкуствен плод
дето даже не скрива лика си
във тайнство

тиха флейта призовава
към загубена съдбовност
но кой ще нарисува свят
превърнат на призрак
за него нехае окото
претрупано с мед
и не може да се отвори
от сладост
избуяли сънища
са обрасли в долината на зениците
и в нишката на деня
заплитат се спластени страхове
а саловете се спасяват
огънали телата си
в искряща
нищета