мъглата сутрешна нашепва
недокоснати пристанища
прострени на раирана поляна
там сянката ти леко се усмихва
учи се на възкресение

светът с посочените граници
Е който се разтваря в безразличие
и само пясъка остава

от пясък със вода омесени са
гладките артерии на улиците
белият им гръб увиващ се
припича се на слънцето

в дъното на пясъчната плът
изворите капят
във безкрайна
милост

местата с техните треви
дето вият се на кръста ти
със издяланите стари стъпки
във които да положиш ходила
са само запустели порти
навътре се дълбаят храмовете