по тясната сянка на стената
светлини се разнасят
на вълни
бавно като в ритъм...
светлини
усмивки изникват от кръговете,
които подаваме сами
бинокъл, с който се опитваш да трошиш
преградите,
а всъщност ги строиш-
дори с мислите си.
Мастило. Редове.
и после бавно растат
ноктите,
по петната на масата
се забиват
и ние клатим глави...
дърпаме цигарите.
давим се.
и после...просмукваме себе си
с прахосмукачката...
и можем да се убием дори.
умирате-и после се създавате-
разбърквате чувствата
докато не се случи,
че нещо се превръща в обич-
съвсем случайно
съвсем неистинско...
или не е така?