ПОЛ ЦЕЛАН

ПОЛ ЦЕЛАН

Corona

Есента от моята ръка изяжда своя лист: ние сме приятели
Ние отделяме времето от орехите и го учим да ходи:
времето се връща в черупката

В огледалото е неделя,
в съня се спи,
устата казва истината.

Окото ми слиза надолу към полата на любимата
ние се гледаме,
ние си казваме тайни,
ние се обичаме един друг като мак и памет,
ние спим като вино в раковините,
като морето в кървавия блясък на луната.

Ние стоим прегърнати на прозореца, те ни гледат от улицата:
време е да се знае!
Време е камък да се нагласи за цъфтеж,
да затупти едно сърце във безпокойството.
Време е да стане време.

Време е.

...............................................................................................................

Кристал

Не върху моите устни търся твоята уста,
не пред портата странника,
но в окото сълзите.

Седем нощи по-нагоре преминава червеното в червено,
седем сърца по-надълбоко хлопа ръката по вратата,
седем рози по-късно шуми водата в извора.
................................................................................................................

Късно и дълбоко

Коварно като златна реч започва тази нощ.
Ние ядем ябълките на немите.
Ние извършваме дело охотно престъпващо звездата си.
Ние стоим в есента на нашите липи като значещо нещо червено на знаме,
като пламтящи гости от Юга.
Кълняхме новия Христос, праха да ожени за прахта,
птиците за странстващата обувка,
нашето сърце за една стълба във водата.
Кълняхме се в света свещените клетви на пясъка,
кълняхме му се с охота,
кълняхме му се на висок глас от покривите на безпаметния сън
и размахвахме бялата коса на времето…

Те викат: Вие богохулствате!

Знаехме го отдавна.
Знаехме го отдавна, но какво да се прави?
Вие мелете в мелниците на смъртта бялото брашно на предвестието,
предлагате го на нашите братя и сестри –

Ние размахваме бялата коса на времето.

Вие ни предупреждавате: Вие богохулствате!

Ние го знаем,
вината идва върху нас.
вината идва върху нас всички предупредителни знаци,
идва клокочещо море,
бронирания напор на вятъра на промяната,
среднощният ден,
идва това, което никога не е било!

Идва човек от гроба.
................................................................................................................

Жиг

Вече не спяхме, защото бяхме легнали в часовниковия механизъм на унинието
и извивахме стрелките като вейки,
и те отскачаха назад обратно и шибаха времето до кръв,
и ти говореше в растящия сумрак,
и дванадесет пъти казах аз ти към нощта на твоите думи,
и тя се отвори и остана отворена,
и аз положих едно око в недрата й и вплетох другото в косата ти,
и се извиваше между двамата фитилът, отворена вена –
и една малка мълния приплува насам.
................................................................................................................

Псалм

Никой не ще ни омеси отново от пръст и от глина,
никой не ще разговори нашата прах.
Никой.

Бъди благословен ти, Никой.
В твоя угода искаме
да разцъфнем.
На тебе
напук.

Едно нищо
бяхме ние, сме ще
останем, разцъфтяващи:
една Не-, една
Ничия роза.

С
плодникът светъл като душата,
тичинките небесно пустинни,
венецът червен,
от пурпурното слово, което припявахме
над, о над
бодилът.
................................................................................................................

Възхвала на далечината

В извора на твоите очи
живеят мрежите на рибарите от Морето на заблудата.
В извора на твоите очи
морето държи на обещанието си.

Тук хвърлям
едно сърце, което пребивава между хора,
моите дрехи и блясъкът на една клетва:

По-черен в черно, съм по-гол.

Изменчив едва сега съм верен.
Аз съм ти, когато съм аз.

В извора на твоите очи
аз влизам и мечтая за грабеж.

Една мрежа улови една мрежа:
ние се разделяме прегърнати.

В извора на твоите очи
обесеният души въжето.
...............................................................................................................

ФУГА НА СМЪРТТА

Черно мляко на утрото пием те вечер

и по пладне те пием и сутрин и нощем

ние пием ли пием

гроб в небето дълбаем дето място за лягане има

мъж дома обитава и си играе със змиите или пък пише

пише той додето се смрачава над Германия твоята златна

коса Маргарита

пише той после излиза пред къщата и звездите блестят той на

своите кучета свирва

свирва на свойте евреи кара ги гроб да дълбаят в земята

и разпорежда свирете сега за танцуване

Черно мляко на утрото ние пием те нощем

ние пием те сутрин по пладне те пием

ние пием ли пием

мъж обитава дома той си играе със змиите пише

пише той щом се смрачи над Германия твоята златна коса

Маргарита

пепелявата твоя коса Суламит ние гроб сред небето дълбаем дето

място за лягане има

Вика той вие тук по-дълбоко в земята дълбайте вие там по-сърцато

свирете и пейте

слага длан над револвера втъкнат в колана и го размахва а синеят

очите му

вие тук по-дълбоко забийте лопатите вие там още свирете и пейте

Черно мляко на утрото пием те нощем

и по пладне те пием и сутрин и вечер

ние пием ли пием

мъж обитава дома твойта златна коса Маргарита

пепелявата твоя коса Суламит той си играе със змиите

вика той я по-нежно свирете смъртта ви е публика тя е немски

маестро

вика той я свирете по-плътно с цигулките със звука като дим ще се

възнесете в небето

ще имате уютен гроб сред облаците там не е тясно там място за

лягяне има

Черно мляко на утрото ние пием те нощем

и по пладне те пием смъртта е немски маестро

ние пием те вечер и сутрин те пием ние пием ли пием

смъртта е немски маестро и са сини очите му

той с оловен куршум те пронизва той уцелва те точно

мъж обитава дома твойта златна коса Маргарита

свойта хайка от кучета подир нас той насъсква подарява ни гроб

в небесата

и си играе със змиите и сънува смъртта тя е немски маестро

твоята златна коса Маргарита

пепелявата твоя коса Суламит
................................................................................................................

МАРИАНА

В косите ти изчезна люлякът, парче от огледало е лицето ти,

от око към око се провлачва облакът, както от Содом към Вавилон:

като сух листак разпертушинва кулата и бушува в храстите от сяра.

Светкавицата трепва край устата - урвата с останки от цигулка.

Със заскрежени зъби някой тегли лъка - а колко по-красиво

тръстиката звучеше!

Тръстиката си ти, любима, а всички сме дъжда;

плътта ти несравнимо вино е, с дузини идем и го пием;

сърцето ти е лодка сред житата и ние я отправяме в нощта;

съсъд със синева - тъй леко ни прескачаш ти, а ние спим...

Тук пред палатката строен е баталионът, и те понасяме

пиянствайки към гроба.

Сега коравата монета на копнежа звънти на плочника на този

смахнат свят.
................................................................................................................
ТИ БЕШЕ смъртта ми:
теб успях да задържа
докато всичко друго ми се изплъзваше.
................................................................................................................
Кора на нощно дърво, ръждивородени ножове
ти нашепват имената, времето и сърцата.
една дума, която спеше, когато я чухме,
се плъзга под шумата:
красноречива ще е есента
по-карасноречива ръката, която я събира от земята,
свежа като макът на забравянето на устата, които
я целуват.
................................................................................................................

Оженен в забравата
гост-разговорът на нашите
бавни очи.

Оженен сричка за сричка, раздаден
на слепите за деня зарове, към които
посяга играещата ръка, голяма,
в събуждането.

И премногото на моята реч:
наслоено върху малкия
кристал в носията на твоето мълчание.

ПОЛ ЦЕЛАН