Ръцете ми са смачкани

прегънах си пръстите на четири

под ноктите изкочиха змиите

вярвала ли съм някога?

колко е трудно да си сигурен изобщо?

когато камъкът се отмести

виждаш как той е кух,

храната отдавна е изядена под черупките

но никога не отместваме поглед от обелките,

толкова естествени и лесни са възприемане

свивам лицето си

искам да опъна кожата

и да издълбая по нея дланите си

всичките линии, които съм прекосила

по време на миглите, които сътворих

болките никога не са непреодолими

въпросът е колко навътре ще забиеш иглите

по-големите тунели винаги поглъщат повече,

а след това-

попиват

съсирват

издълбават

и после с лъжица отсипваш

от голямото блато усещания

винаги с дъх на спирт,

винаги с тежест на камъни

и запълваш с тях кухините в кожата си

и дупките, останали вместо очи

ледени усещания,

а на повърхността само мехури

много мехури пълни с въздух

красиви огледала,

в които виждаш сенките си

и прожектираш като на филм минали моменти

а после с топлийка между притиснати клепачи

пукаш и разкъсваш лентите

и остават само раните-

издълбани

йероглифи.