Тръгнахме да изкачваме корема на планината. Дърпахме и косите и я гъделичкахме по тялото, а тя се смееше цялата в зелено и цветя. Хората умеят да вървят в тесни пътечки, формират големи роти и тръгнали на поход раняват въздуха с крещящи гласове. Дали ако застанеш на скалата и направиш крачката към самотата си ще се почувстваш наистина щастлив. Може би птиците са всичките хора, скочили. Някой каза че само славеите пеят през нощта . През деня са хората.

Вървяхме.

Цветята си разтваряха очите и ококорени се увиваха едни в други. Танцуваха и ни се смееха. Загледана само в тях, аз доближавах забавянето на времето докато стъпките пред мен се изнизваха, като стрелки сочеше това монотонното движение пред мене-двата крака на човек.