писъка в опустялата лодка
е само конец за въжеиграчи
трудна стъпка навътре
между бели и черни ириси
притеглям те всеки път
да уцеля каквото ми е нужно
и после те отбягвам по границата
страх от познатия глас
виждам следите-
ароматната сутрин е прецъфтяла
и ухаем на залостени спомени
легнала върху тази врата
не мога да си тръгвам
опива ме че притежаваме
толкова много пясък