докосвам с език зъбите си на ръба на реката. ръба е оная тънка ивица, която всички тълкуват погрешно.
придвижвам се в сън от изгорели лебеди и старанието да се върна в извора - някъде отдолу
а все изглежда, че сринатите до земята изгреви са изчезнали в останките на дългото провлачено искрящо бяло на слънчевия лъч.
това е summer time - светлина топяща се по върха на главата ти в огледалните улици. в това разтопено бяло всичко се слива лепкаво. изстискваш мисли сновящи под шепата изсъхнала трева на хълма. когато всичко е еднакво, пътя е неизбежното решение.бял път.
търсиш някой, с който да говориш без смътното усещане за претопена слама.
а сенките в далечината са измамни.